Кармила

— Значи ще трябва да се лишим от госпожа графинята? Надявам се само за няколко часа? — казах аз с нисък поклон.

— Може да е само за толкова, но може да е и за няколко седмици. За нещастие той дойде да ми говори точно сега. Вече познахте ли ме?

Уверих я, че не.

— Ще ме познаете — каза тя, — но не сега. Ние сме по-стари и по-добри приятели отколкото, вероятно, вие подозирате. Още не мога да се разкрия. След три седмици ще мина през вашия прекрасен замък, за който съм правила проучвания. Тогава ще ви посетя за час или два и ще подновя едно приятелство, за което никога не мисля без хиляди приятни спомени. Някои вести стигнаха до мен като гръм. Сега трябва да потеглям и да пътувам близо сто мили по един заобиколен път с цялата бързина, която мога евентуално да постигна. Моите затруднения се увеличават. Само дето съм възпрепятствувана от умишленото прикриване на името си, за да не отправя една много специална молба към вас. Моето бедно дете не е възстановило съвсем силите си. Конят й падна заедно с нея при един лов, на който тя беше поканена. Още не се е съвзела от шока и нашият лекар казва, че тя в никакъв случай не трябва да се изморява за известно време. Ние дойдохме до тук при много леки преходи, едва по шест левги на ден. Сега трябва да пътувам ден и нощ в мисия на живот и смърт — мисия, критична и имаща важно значение. Същността й аз ще бъда в състояние да ви обясня когато се срещнем и се надявам, че това ще стане след няколко седмици и без необходимост от някакво прикриване.

Тя продължи с искането си и то с тон на човек, при когото такава молба се превръщаше повече в искане на съвет, отколкото в търсене на услуга. Това проличаваше само от държанието й и както изглеждаше беше съвсем несъзнателно. Но от думите, с които бе изразявано, нищо не би могло да бъде по-умоляващо. Аз просто трябваше да се съглася да се грижа за дъщеря й по време на нейното отсъствие. Това, като се има предвид всичко, беше едно странно, да не кажа дръзко искане. Тя някак си ме обезоръжаваше и наблягаше най-вече на моето рицарско достойнство. В същия момент, една фатална случайност предопредели всичко, което се случи. Моето дете дойде до мен и съвсем тихо ме помоли да поканя нейната нова приятелка Миларка да ни посети. Тя тъкмо я възхваляваше и смяташе, че ще й бъде изключително приятно, ако нейната майка позволяваше това. При други случаи аз би трябвало да й кажа да изчака малко, докато, поне, разбере кои са те. Но нямах дори миг за размисъл. Двете дами ме атакуваха заедно и трябва да призная, че изисканото и красиво лице на младата дама, в което имаше нещо крайно очарователно, както елегантността и силата на родения благородник, ме решиха. Омаломощен, аз се съгласих и поех съвсем лесно грижата за младата дама, наричана Миларка.

Графинята извика дъщеря си, и започна да й обяснява как внезапно и неочаквано е била повикана, каза й също за уговорката тя да остане под моя закрила. Добави и това, че аз съм един от нейните най-стари и високо ценени приятели. Аз, разбира се, правех подобни изявления, когато случаят го изискваше и се намерих, след като размислих, в положение, което никак не ми харесваше. Господинът в черно се върна и много церемонно отведе дамата от стаята. Поведението на този господин беше такова, сякаш искаше да ме впечатли с убеждението, че графинята бе дама с много по-голяма важност, отколкото само нейната скромна титла би могла да ме накара да предположа. Последното искане на майката към мен беше да не се опитвам до нейното завръщане да науча за нея нещо повече от това, което вече бях успял да узная. Нашият виден домакин, чийто гост бе тя, знаел причините за това. Прошепна няколко думи на дъщеря си, целуна я прибързано два пъти и замина, придружена от бледния господин в черно. „В съседната стая — каза Миларка, — има прозорец с изглед към двора. Бих желала да видя мама за последно и да й пратя въздушна целувка.“ Ние, разбира се, се съгласихме и я придружихме до прозореца. Погледнахме навън и видяхме една красива старомодна карета, с група разсилни и лакеи. Видяхме слабата фигура на господина в черно, който държеше дебел кадифен плащ и го постави върху раменете на графинята като закри главата й с качулката. Тя му кимна и леко го докосна с ръката си. Той се поклони ниско няколко пъти след затварянето на вратата и каретата потегли. „Замина!“ — каза Миларка с въздишка. „Замина…“ — повторих си наум аз. За пръв път след моето съгласяване, разсъждавах върху безразсъдството на постъпката си. „Тя не погледна нагоре“ — каза младата дама опечалено. „Графинята вероятно е свалила маската си и не желае да показва лицето си — казах аз. — Тя не би могла да знае, че си била на прозореца“. Тя въздъхна и ме погледна в очите. Беше толкова красива, че аз се смилих. Съжалявах, че за момент съм се разкаял за моето гостоприемство и твърдо реших да загладя вината си пред нея заради непризнатата грубост на моето посрещане.