Катедралата

— Ох, най-после — той напълни лулата си, запали я и погледна часовника си. 5,56 ч. — Божичко, стана късно… — Затананика и после запя ирландска приспивна песен: — „На-а-ани, на-а-нкай, нани-на, тихо сега, не плачи…“

Командирът на шести взвод се катереше по металните скоби на върха на южната кула с въже, вързано за колана. Движеше се тихо в студената тъмна нощ, докато стигна на пет фута под Рори Дивейн, който все още висеше закачен за хоризонталната част на кръста. Полицаят извади пистолета си.

— Хей, Исусе! Не мърдай, или ще ти надупча задника!

Дивейн отвори очи и погледна надолу зад себе си.

командирът вдигна пистолета си.

— Въоръжен ли си?

Дивейн поклати глава. Командирът успя да разгледа окървавеното му лице на нощните светлини.

— Май здравата си пострадал, знаеш ли? Дивейн кимна.

— Сега слизай. Леко и внимателно. Дивейн поклати глава.

— Не мога.

— Не можеш ли? Ти се качи там, копеле! Сега слизай! Няма да вися цял ден тук и да те чакам.

— Не мога да помръдна.

Взводният командир се сети, че половината свят сега го гледа по телевизията, и изобрази на лицето си загриженост. После се усмихна добродушно на Дивейн.

— Мамка ти, задник такъв! За два цента съм готов да завра този пистолет между краката ти и да изстрелям топките ти в орбита около земята. — Той хвърли поглед към сградата на център „Рокфелер“ и показа на камерите решително изражение. Направи още една крачка нагоре. — Виж какво, ангелче, качвам се с въже и ако изсереш някое лайно, кълна се в Бога, педераст скапан, ще изхвърчиш оттук.

Дивейн се загледа в приближаващата се черна фигура.

— Вие, американците, се изразявате много странно.

Командирът се засмя и се изкачи над ръба на шпила. Хвана се с ръце за основата на кръста.

— Печено момче си. Задник си, но си готин. Не мърдай!

Той заобиколи странично и се издърпа нагоре, докато главата му дойде на едно ниво с рамото на Дивейн. Протегна се и прекара въже около тялото му.

— Ти ли си онзи тип, който изстреля фойерверките? Дивейн кимна.

— Истински циркаджия си, нали, малкият? Какво още друго можеш да правиш? Да жонглираш? — Той завърза края на дългото въже за върха на кръста и каза с малко по-тържествен глас: — Сега ще трябва да се спуснеш надолу. Аз ще ти помогна. Мозъкът на Дивейн беше почти вцепенен, но все пак усети, че нещо не беше наред. Имаше нещо абсурдно в това да висиш на такава височина в най-развития в технологично отношение град в света и да те накарат да слизаш ранен с въже, за да те спасят.

— Извикай хеликоптер!

Командирът бързо го погледна. Дивейн се вгледа в очите му:

— Искаш да ме убиеш!

— Какво, за Бога, говориш? Рискувам скапания си живот, за да те спася, лайнар такъв! — Той прати една усмивка към „Рокфелер“. — Хайде. Слизай!

— Няма.

Командирът чу шум и погледна нагоре. Един хеликоптер на противопожарната охрана се появи над главите им и започна да се снижава към върха на кулата. От перките ги блъсна студена вълна. Видя някакъв мъж, омотан с въжета, да се подава от вратата със стол. Командирът се закрепи с ръце за кръста и повдигна Дивейн така, че почти опря лице в неговото. Вгледа се отблизо в заледеното посиняло лице на младия мъж. Кръвта бе почти замръзнала на кристали в червената му коса и блестеше на светлината. Огледа раната на гърлото му и другата на челото.

— Здравата си надупчен. Би трябвало да си мъртъв, нали ти е ясно?

— Аз ще живея.

— Там долу слагат телата на мои приятели в найлонови чували.

— Не съм стрелял нито веднъж.

— Аха… Хайде, ще ти помогна да седнеш.

— Как бих могъл да извърша убийство на такова място?

Командирът въздъхна дълбоко и от устата му излезе облак пара.

Човекът от хеликоптера сега беше на около двайсет фута над тях и пусна стола, който висеше на въже, на няколко фута от двамата мъже. Командирът постави ръцете си върху раменете на Дивейн.

— Хайде, рижия. Довери ми се. — Той посегна и приближи стола до Дивейн, завърза го в него и му препоръча: — Не гледай надолу — и махна на хеликоптера да тръгва.

Хеликоптерът се издигна и Дивейн се отдели от върха на кулата. Тялото му описа широка дъга на фона на проясняващото се небе. Командирът видя как издърпаха въжето и Дивейн изчезна в хеликоптера. Обърна се и погледна назад към център „Рокфелер“. От прозорците се бяха надвесили хора, цивилни и полицаи, и чу възторжени възгласи. Полетяха хартиени късчета и се понесоха по вятъра. Той изтри насълзените си очи и махна с ръка към сградата, преди да тръгне надолу.

— Привет, задници! Гледайте да изпишете името ми правилно. Здрасти, Клайн, педераст такъв, аз съм герой!

Бърк изтича надолу по стълбището на южната кула и стигна до група войници и полицаи на тъмната площадка пред балкона. Попита:

— Каква е ситуацията?

Никой не побърза да отговори, после един полицай каза:

— Изпозастреляхме се един друг в тъмното — посочи шест тела, подредени край стената.

— Исусе Христе… — Бърк погледна към другия край на коридора и видя надупчена като решето врата, която висеше на пантите си.

Друг полицай се обади:

— Стой далеч от тази врата.

— Да, това ми стана ясно веднага.