Катедралата

На кръстовището на Петдесета улица Бърк видя как натикаха в една патрулка някакви мъже с оранжеви шарфове. Бърк си спомни ирландската поговорка: „Ако си търсиш публика, започни бой“. Тези оранжисти бяха привлекли публика и той знаеше защо. Знаеше също, че не бяха никакви оранжисти, а „временни“ от Бостън, наети да отклонят вниманието — тъпи ирландци с много смелост и малко ум.

Докато подканяше коня да върви, жената се обърна и попита:

— Какви са онези с оранжевите шалове?

— Дълга история. Карай напред. Почти стигнахме…

Брайън Флин слезе от амвона и се изправи пред Морийн Малоун.

— Мина страшно много време, Морийн. Тя го погледна и отговори равно:

— Не чак толкова, Брайън.

Той се усмихна:

— Получи ли цветята ми?

— Пуснах ги в тоалетната.

— Сложила си едно на ревера си. Лицето й почервеня:

— Значи все пак дойде в Америка, Брайън.

— Да. Но както виждаш, аз диктувам условията.

Обърна се да огледа катедралата. Последните богомолци се бутаха в главното преддверие и се опитваха да се измъкнат през големите бронзови врати. Двама фениани, Артър Нолти, преоблечен като свещеник, и Франк Галахър, преоблечен като церемониалмайстор, стояха зад тях и ги подкарваха като стадо към вратите, но те започнаха да се връщат назад. Всички останали врати бяха затворени и залостени. Флин погледна часовника си — всичкото това отнемаше повече време, отколкото бе очаквал. Обърна се към Морийн.

— Да, аз диктувам условията. Видя ли какво направих? След половин час цяла Америка ще види и чуе за това. Ще им покажем едно добро ирландско представление. Ще бъде по-добро, отколкото в дъблинския „Аби Тиътър“.

Морийн видя в очите му познатия блясък на тържество, но имаше и един нов, непознат за нея страх. Като малко момче, помисли си тя, което е откраднало нещо от магазина и знае, че много скоро ще трябва да отговаря за това.

— Това няма да ти се размине безнаказано.

Той се усмихна и страхът изчезна от очите му:

— Ще видим.

Двама от фенианите, които се бяха представяли за полицаи, заобиколиха олтара и се спуснаха по стъпалата, водещи към ризницата. От отворения свод в лявата стена на ризницата се разнесоха стъпки. Приближаваха откъм коридора, който водеше към жилището на енорийските свещеници. От подобен отвор в отсрещната стена, водещ към резиденцията на кардинала, долитаха развълнувани гласове. Изведнъж в ризницата нахлуха едновременно от двете страни свещеници и униформени полицаи.

Двамата фениани издърпаха плъзгащите се врати от двете страни на стената и те се срещнаха с остър металически звук. Хората в ризницата вдигнаха глави нагоре към стълбището. Един униформен сержант извика:

— Хей, отворете вратите! — и се приближи до стъпалата.

Фенианите промушиха желязна верига през металните орнаменти на вратите и извадиха катинар.

Сержантът извади пистолет. Друг полицай дойде зад него и направи същото.

Фенианите, без да им обръщат внимание, събраха двата края на веригата и заключиха катинара. Единият от тях ги погледна, усмихна се и вдигна ръка за поздрав:

— Съжалявам, момчета, ще се наложи да заобиколите. Двамата фениани изчезнаха нагоре по стъпалата.

Единият, Педар Фицджералд, седна близо до вратата на криптата, откъдето можеше да наблюдава вратите.

Другият, Иймън Феръл, заобиколи да влезе в олтара и кимна на Флин.

Едва сега Флин се обърна към Бакстър:

— Сър Харолд Бакстър?

— Точно така.

Флин впери поглед в него:

— С най-голямо удоволствие бих ви убил.

Бакстър отговори, без да набляга на думите:

— Типове като вас биха изпитали удоволствие да убият всекиго.

Флин се обърна и огледа катедралата:

— Ваше високопреосвещенство — той се поклони и не стана ясно дали се подиграва или говори сериозно: — Казвам се Фин Макмейл, водач на новата фенианска армия. Този храм сега е мой. Той е моя Бруидеански дом. Познат ли ви е този термин? Моето свято убежище.

Кардиналът сякаш не го чу. Рязко попита:

— Има ли пожар в катедралата?

— Това зависи до голяма степен от събитията в следващите няколко минути.

Кардиналът впери строг поглед в него. Никой от двамата не се огъна. Най-сетне кардиналът каза:

— Излезте оттук. Напуснете, докато това все още е възможно.

— Не мога. И не искам да го направя.

Той вдигна очи към балкона на хора над централния вход, където с пушка в ръка, облечен като войник от колониалната армия, стоеше изправен Джак Лиъри. Погледът му се снижи до вратите. В преддверието все още се тълпяха хора, шум и светлина проникваха отвън. Той се обърна към отец Мърфи, който бе застанал до него.

— Отче, вие можете да си тръгнете. Тичайте по пътеката, преди да са затворили вратата.

Преднамерено бавно отец Мърфи отиде и застана до кардинала:

— Ще си тръгнем двамата.

— Сега като размислих, реших, че може да ни потрябвате по-късно. — Флин отново се обърна към Морийн и отиде до нея. Тихо изрече: — Знаеше, че ще се случи, нали? Дори преди да получиш цветята.

— Знаех.

— Хубаво. Все още се познаваме добре, нали? Общувахме въпреки времето и разстоянията, нали, Морийн?

Тя кимна.