Катедралата

Предните крака на коня се огънаха и животното се преметна напред. Бърк зърна за миг отхвръкналото тяло на Бети Фостър, после усети как самият той полита напред. Лицето му удари гранитното стъпало на един фут от вратите. Изпълзя през малкия процеп, но бронзовите врати се затръшнаха пред лицето му. Той чу, по-силно от всичкия друг шум около себе си, звукът от лостовете, които влизаха в пода.

Обърна се по гръб и седна. Извърна се към жената-полицай, която лежеше на стъпалата с окървавено чело. Тя бавно се надигна. Бърк стана и и подаде ръката си, но тя се изправи без помощта му и се наведе над коня си. На гърдите на комисар кървеше малка рана. Кървава пяна излизаше от устата му и капеше на земята, където се събираше в малка димяща локвичка. Конят се опита да се изправи, но падна тромаво настрани. Бети Фостър стреля в главата му. Постави ръка пред ноздрите, за да провери дали е мъртъв. Прибра пистолета си в кобура, погледна Бърк, а после коня. Бавно слезе по стъпалата и потъна сред зяпащата тълпа.

Бърк се загледа към Пето. Въртящите се буркани на полицейските коли хвърляха редуващи се червени и бели отблясъци върху царящия хаос. На моменти, сред общата шумотевица, Бърк чуваше чупенето на прозорец, изпищяването на свирка или пронизителен писък.

Той се обърна и впери очи в катедралата. На една от бронзовите врати видя залепено парче картон с изписани на ръка букви. Приближи се и го прочете в угасващата светлина:

ТАЗИ КАТЕДРАЛА Е ПОД КОНТРОЛА НА ИРЛАНДСКАТА ФЕНИАНСКА АРМИЯ.

Беше подписано:

ФИН МАКМЕЙЛ.

Книга IV Обсадената катедрала

Приятелство, радост и мир! Ако външният свят знаеше какви чудеса прави тази катедрала, в нея никога не би останала празна скамейка.

Енориаш

Глава 15

Патрик Бърк стоеше на предния вход на катедралата „Свети Патрик“ с цигара в уста и ръце в джобовете. Прехвръкваше слаба суграшица. Върху хълбоците на мъртвия кон тя се топеше и се стичаше на малки ручейчета върху заледените каменни стъпала.

Човешките пълчища по околните улици все още не бяха напълно овладени, но полицията бе успяла да пренасочи остатъка от маршируващите подразделения на запад по Шесто авеню. Бърк чуваше барабаните и гайдите да се извисяват над рева на тълпите. Двеста двайсет и третият ден на Свети Патрик щеше да продължи, докато и последният маршируващ премине по Шейсет и четвърта, даже и ако за да се добере дотам, трябваше да пресече Сентръл парк. Клаксони на автомобили пищяха непрекъснато, полицейски свирки и сирени разсичаха ветровития мартенски здрач. Какъв невъобразим хаос. Бърк се чудеше дали някой там долу знае, че катедралата се намира в ръцете на въоръжени мъже. Провери колко е часът. Нямаше още пет и трийсет. Новините в шест днес щяха да започнат по-рано и нямаше да приключат, докато траеше това тук.

Бърк се обърна да огледа бронзовите церемониални двери, после опря рамо в едната от тях и натисна. Вратата помръдна леко. после отскочи пак напред и се затвори. Иззад вратите чу пронизителния звук на аларма. Дяволски хитри копелета! Нямаше да е лесно да се изтръгне катедралата от ръцете на Фин Макмейл. Чу приглушен глас да вика зад вратите:

— Отдръпнете се! Поставяме мини на входа!

Бърк направи няколко крачки назад и започна да оглежда масивните двери, забелязвайки ги за първи път след двайсет години. На дясното крило имаше бронзов релеф на Свети Патрик. Той гледаше надолу към него. В едната си ръка държеше извит жезъл, а в другата — змия. От дясната страна на светеца имаше изобразена келтска арфа, а от лявата — митичният феникс, зает от езическите вярвания, който се възраждаше от пепелта за нов живот. Бърк се обърна бавно и започна да слиза от стъпалата. Е, добре, Фин или Флин, или както още там наричаш себе си — може и да си влязъл вътре с високо вдигната глава, но ще видим дали така ще излезеш.

Брайън Флин стоеше до парапета на балкона за хора и гледаше отвисоко огромната катедрала, разпростряна на площ по-голяма от футболно игрище. Седемдесетте високи като кули прозорци от рисувано стъкло грееха от светлините, които идваха от града отвън, и това ги правеше да изглеждат като втечнени диаманти. Десетки надвиснали полилеи хвърляха отблясъци по дървените скамейки. Редиците колони от сив гранит се извисяваха към сводестия таван, и приличаха на вдигнатите ръце на вярващите, които крепяха Божия дом. Флин се обърна към Джон Хики:

— Ще са нужни доста усилия, за да се разруши до основи това нещо.

— Остави това на мен, Брайън. Флин каза:

— Първостепенна задача на полицията е онази паплач отвън. Осигурихме си време, за да организираме защитата си.