Катедралата

— Ранена ли си? — Гласът му стана тревожен. — Отговори, за Бога!

Пое дъх и сама се изненада, че отговори:

— Не.

Сега гласът на Флин дойде по-овладян:

— Върни се.

— Върви по дяволите!

— Върни се, Морийн, или ще застреляме Бакстър. Ще го гръмнем и ще го пуснем при теб, за да можеш хубаво да го видиш.

— Те и без това са мъртви.

— Не, не са.

— Искам да говоря с Бакстър. След малка пауза Флин каза:

— Той изгуби съзнание.

— Проклети убийци! Искам да говоря с отец Мърфи.

— Той е… ранен. Чакай. Ще доведа кардинала…

— Върви по дяволите! — Тя знаеше, че не иска да чува гласа на никой от тях. Просто искаше да бяга. Извика: — Откажи се, Брайън! Откажи се преди да бъдат убити още много хора. — Добави неуверено: — Довиждане.

Отдръпна се назад от отвора и гърбът й опря в основата на една колона. Продължаваше да гледа стълбата, която се спускаше от дупката. Чу някой да говори приглушено и имаше чувството, че се кани да слезе долу.

Отново чу гласа на Флин:

— Морийн, ти не си човек, който зарязва приятелите си. Техният живот зависи от теб.

Тя усети студена пот да избива по тялото й. Каза си наум: Брайън, защо винаги правиш нещата толкова трудни? Пристъпи напред към отвора, но се поколеба. Нова мисъл изпълни съзнанието и. Какво ще направи Брайън? Ще избяга. Той винаги бягаше. И не от страх, а защото той и всички те отдавна бяха приели, че бягството е морално правилният отговор при трудни ситуации. И все пак… той бе останал с нея, когато беше ранена. Тя стоеше нерешително между колоната и отвора.

Гласът на Флин разсече мрака на подземието:

— Ти си нещастна страхливка, Морийн. Добре тогава. С Бакстър е свършено.

Чу се изстрел отвън пред ризницата. Когато той отзвуча, Флин отново извика:

— Мърфи е следващият.

Морийн инстинктивно се дръпна назад до колоната. Скри с длани лицето си:

— Мръсници! Флин изкрещя:

— Отецът е следващият!

Тя изправи глава и изтри сълзите от очите си. Напрегна поглед в тъмнината. Очите й привикнаха към полумрака и се опита да прецени спокойно ситуацията. От дясната й страна се намираше външната стена на стълбището към ризницата. Ако тръгне покрай нея, ще открие стената на основите, а зад нея беше свободата. Това бе пътят, по който трябваше да върви.

Погледна бързо назад и видя два крака да се спускат. Продължи да слиза покрай стената. От дупката се подаде част от тялото на Хики. После над главата му се подадоха още два крака. Мегън. И двамата носеха фенерчета и пистолети. Хики завъртя глава и присви очи в мрака, докато продължаваше да се спуска. Морийн се сви на топка до колоната.

Гласът на Хики изпълни черния влажен въздух. Говореше като на дете:

— Идвам да те взема, мила. Идвам при теб. Хайде сега, ела при стария Джон! Не позволявай на лошата Мегън да те открие. Тичай при господин Хики! Хайде де!

Той се изсмя и прескочи последните няколко стъпала. Включи фенерчето и го завъртя към нея. Точно зад гърба му стоеше Мегън. Огнената й червена коса изглеждаше зловещо на светлината, която падаше отгоре.

Морийн пое дълбоко въздух и го задържа.

Глава 37

Шрьодер чакаше напрегнато с телефонната слушалка на ухото. Погледна Лангли — единственият човек, останал при него в стаята.

— По дяволите! Не отговарят.

Лангли се бе изправил до прозореца и гледаше втренчено катедралата. От другата страна на двукрилата врата звъняха телефони и викаха хора. Едното крило на вратата се отвори рязко и вътре нахлу Белини. Изглеждаше още по-развълнуван от преди. Викна:

— Получих заповед от Клайн да нападна, ако ти не успееш да ги превъзпиташ.

Шрьодер го погледна:

— Влез вътре и затвори вратата! — Извика в слушалката на оператора: — Разбира се, че искам да продължаваш да звъниш, тъпо магаре такова!

Белини затвори вратата, отиде до един стол и се отпусна тежко на него. По бледото му лице имаше вадички от пот:

— Аз… аз не съм готов за нападение… Шрьодер му кресна ядосано:

— Колко време е нужно да се застрелят четирима заложници, Белини? Ако вече са мъртви, Клайн може да почака малко, докато добиеш поне някаква представа как да направиш удара.

Внезапно в слушалката се чу гласа на Флин:

— Шрьодер?

Отговорът дойде незабавно:

— Да, сър. Всичко наред ли е? — гласът му вече беше напълно овладян.

— Да.

Шрьодер си прочисти гърлото и попита:

— Какво става там?

Гласът на Флин прозвуча спокойно:

— Лошо измислен опит за бягство. Шрьодер сякаш не можеше да повярва:

— Бягство?

— Точно така.

— Има ли ранен?

Последва дълго мълчание, после Флин отговори:

— Бакстър и Мърфи са ранени. Леко. Шрьодер погледна Лангли и Белини. Гласът му прозвуча твърдо:

— Ще изпратим лекар.

— Ако имат нужда от лекар, ще ви се обадя.

— Ще изпратя лекар.

— Добре, но преди да го изпратиш му кажи, че ще му пръсна мозъка.

В гласа на Шрьодер сега прозвуча гняв, ала той беше контролиран, почти нечовешки, предназначен да покаже, че единственото нещо, което не би търпял, е стрелбата:

— Проклет да си, Флин! Ти обеща, че няма да се стреля. Ти каза…

— Всъщност не можеше да се предотврати.

Сега Шрьодер накара гласа си да прозвучи злокобно: