Катедралата

Шрьодер кимна, обърна на другата страница и впери поглед в нея, без да чете. Още не бе дал на Кормън психологическите профили на двамата мъже и може би изобщо нямаше да му ги даде. С колкото повече различни мнения разполагаше, толкова по-добре можеше да се оправдае, ако нещата завършат зле.

— Като става въпрос за теорията на Кормън, за неосъщественото желание на Хики да умре, искам да попитам, докъде стигнаха нещата с разрешението за ексхумация?

Лангли отвърна:

— Намерихме един съдия в Ню Джърси. Ще можем да разкопаем гроба до полунощ.

Шрьодер кимна. Полунощ, изкопан гроб… Потръпна и отново се върна към доклада на психолога. Беше дълъг три машинописни страници и докато го четеше, доби усещането, че Кормън също не е много наред. Колкото до умственото състояние на тези двамата, Шрьодер мислеше, че само Бог знае какво представляват — нито Кормън, нито другите в стаята, нито дори те двамата знаеха.

Погледна тримата, които бяха останали вътре — Лангли, Шпигел и Белини. Знаеше, че очакват той да започне с нещо. Изкашля се леко.

— Е… имал съм вземане-даване и с по-луди от тях. Странното е, че близостта на смъртта сякаш ги променя, макар и временно. Действат много рационално, като разберат какво имат насреща си, когато виждат всички сили, насочени срещу тях.

Лангли се обади:

— Само двата поста в кулата имат възможност да виждат повече, Берт. Останалите се намират в нещо като пашкул. Разбираш ли?

Шрьодер отправи раздразнен поглед към него. Неочаквано се намеси Белини:

— Да върви по дяволите тази психо-глупост. Къде е Стилуей? — и погледна Лангли.

Той вдигна рамене. Белини продължи:

— Ако Флин го държи там вътре, наистина имаме проблем.

Лангли издуха кръгче дим.

— Проучваме това. Шрьодер продължи:

— Хики лъже. Той знае къде е Стилуей. Шпигел поклати глава.

— Мисля, че наистина не знае. Сега и Лангли се намеси:

— Хики спомена името на майор Мартин твърде недискретно в телефонния разговор, Флин едва ли би искал това име да добие широка известност. Не би искал да създаде търкания между Вашингтон и Лондон на този етап.

Шрьодер кимна разсеяно. Беше сигурен, че правителствата и без това няма да стигнат до единомислие. Или ако се случеше, то нямаше да включва освобождаването на затворниците в Северна Ирландия. Той нямаше какво толкова да предложи на фенианите, освен живота им и справедлив процес, пък те изглежда не се интересуваха и от двете неща. Капитан Белини закрачи пред камината.

— Няма да изложа момчетата си на огън, докато не знам разположението на всяка колона, скамейка, балкон или олтар в тази сграда.

Лангли хвърли поглед на шестте книги със снимки, струпани на малката масичка.

— Тези книги би трябвало да ти дадат доста добра представа за разположението. Има няколко наистина добри снимки на вътрешността. Планове на пътеките и коридорите. Накарай хората си да започнат да ги разучават. И то веднага.

Белини спря и го погледна.

— Тая ли е най-добрата разузнавателна информация, която можеш да предложиш? — Той събра книгите с огромните си ръце и тръгна към вратата. — По дяволите! Ако това място има някакъв таен коридор, трябва да го знам. — Започна да обикаля в кръг. — Досега ставаше, което те пожелаят… но ще ми паднат в ръцете. — Огледа смълчаните хора в офиса.. — Продължавай да разговаряш с тях, Шрьодер. Когато дойде време да действам аз, ще бъда готов. Ще им разкажа играта на тези скапани кучи синове и ще ви поднеса топките на Флин в чинийка.

Излезе и тръшна вратата след себе си. Робърта Шпигел погледна Шрьодер.

— Тоя в ред ли е? Шрьодер сви рамене.

— Винаги минава през тази фаза, когато положението се закучи. Превърта и става все по-луд с приближаването на развръзката.

Робърта Шпигел се изправи, бръкна в джоба на ризата на Лангли и извади цигара. Лангли я гледаше как я запали. Имаше нещо мъжко и едновременно по женски чувствено в движенията й. Жена, която очевидно има влияние върху кмета. Макар че никой не знаеше за какъв тип влияние става въпрос. И освен това, каза си Лангли, беше много по-смела от Негова чест. Когато се стигне до крайно решение, от което щеше да зависи живота на много хора, тя щеше да го вземе. Робърта Шпигел, чието име никой извън Ню Йорк не бе чувал. Робърта Шпигел, която нямаше амбиции за изборна длъжност, нито кариера, за която да се тревожи, и никой, пред когото да отговаря.

Шпигел седна на бюрото на Шрьодер и се наведе към него, после погледна през рамо към Лангли.