Катедралата

— Странна работа.

— Помисли върху това, инспекторе. Междувременно изпрати екип криминолози и ми осигури свободна линия, за да мога да се обадя на Джак Фъргюсън.

— Добре, но се връщай по-бързо. Шрьодер започва да става нервен.

Бърк затвори, взе чашата с бърбън и тръгна да обикаля апартамента. Нищо друго не разкриваше твърди улики, обаче той започна да добива усещането, че опознава стария архитект. Не е тип, който би излязъл под студената лапавица, освен ако дългът не го налагаше. Телефонът иззвъня. Бърк вдигна, даде на оператора номера на Фъргюсън и му нареди:

— Обади се след десет минути. Ще трябва да позвъня още на едно място. След шест позвънявания някой вдигна слушалката и се чу неувереният глас на Джак Фъргюсън.

— Ало?

— Бърк се обажда. Бях си помислил, че ще трябва да викам следователя, който се занимава със смъртните случаи.

— Като нищо. Къде, по дяволите, се изгуби?

— Бях зает. Изглежда тази година ще получиш наградата за най-добър шпионин.

— Задръж я за себе си. Защо не се обади. Чаках да ми позвъниш…

— Не ти ли се обадиха от моята служба?

— Да, колко мило от тяхна страна. Казаха, че съм белязан. От кого трябва да се пазя?

— На първо място от Флин. Вероятно от Нюйоркската ИРА, крилото на „временните“. Освен това, мисля че вече не си полезен за майор Мартин, нали с него въртеше игрички?

Фъргюсън остана мълчалив за няколко секунди, после отговори:

— Обеща, че с моя помощ ще обезглави фенианите.

— Виж ти. Е, единствените хора, които е искал да обезглави, работят в полицията на Ню Йорк.

Фъргюсън отново помълча няколко секунди и изруга:

— Копелета! Нещастни проклети копелета! Защо всички са толкова отдадени на това безсмислено насилие?

— Изглежда добре в пресата. Как се чувстваш, Джак?

— Как се чувствам? Уплашен съм до смърт. Събрал съм си багажа и се готвя да напусна града. Сестрата на жена ми дойде и я заведе в дома си. Божичко, никога не бих чакал толкова някой друг, Бърк. Трябваше да съм тръгнал преди час.

— И защо толкова си чакал? Имаш ли нещо да ми казваш, Джак?

— Името Тери О’Нийл говори ли ти нещо?

— Мъж ли е или жена?

— Жена.

Бърк помисли за момент: — Не.

— Била е отвлечена.

— Много отвлечени станаха днес, Джак.

— Мисля, че има нещо общо с всичко, което става.

— Какво общо?

— Чакай малко. Чувам някой в антрето. Чакай — прекъсна го Фъргюсън.

Бърк заговори бързо:

— Чакай, Джак, само ми кажи… Джак! Майната ти! Бърк остана със слушалка в ръка. Чу стъпките на Джак да се отдалечават. Очакваше да чуе трясък, изстрел и вик, но не последва нищо. Гласът на Фъргюсън отново се чу в слушалката, дишаше тежко.

— Проклетите братя Риверо. Натискат някакви сеньорити в нишата. Господи, някога беше прилична ирландска кооперация. Момчетата ходеха да се напиват в мазето и не поглеждаха цици, докато не навършеха трийсет. За какво говорех?

— Тери О’Нийл.

— Аха. Научих за нея от един бостънски „временен“. Той и няколко други момчета е трябвало да отвлекат тази О’Нийл, ако някакъв мъж на име Морган не успеел да я измъкне от някаква дискотека миналата нощ. Смятам, че Морган е успял да я свали, толкова е лесно в наши дни. Като да си купиш кутия цигари. Нали ти е ясно? Тези от Бостън сега мислят, че това е било част от всичко, което става днес. Не са много зарадвани от онова, което направиха фенианите.

— И ние не сме.

— Разбира се, всичко би могло да е съвпадение — добави Фъргюсън.

— Да — Бърк продължаваше да мисли. Тери О’Нийл. Много познато име, но не можеше да се сети къде го е чувал. Бе сигурен, не фигурира в досиетата, защото жените с досиета бяха все още достатъчно малко на брой, за да помни всички.

— Тери О’Нийл.

— Да, така каза човекът. А сега ме измъкни оттук, по дяволите!

— Добре. Не мърдай оттам! Не отваряй вратата.

— За колко време можеш да докараш някоя кола дотук?

— Не знам точно. Стой на линия. Ще те покрием.

— Така обеща и Лангли на Тими О’Дей миналото лято.

— Стават и грешки. Слушай, кога ще се видим другата седмица на едно питие… и да хапнем.

— Заври си яденето в…

Бърк затвори телефона. Не откъсваше поглед от него. В устата си усещаше неприятен вкус. Угаси цигарата и отпи от бърбъна. Телефонът отново иззвъня и той го вдигна.

— Оператор, свържи ме със северния полицейски участък в центъра. След кратко чакане телефонът иззвъня и се чу плътен глас:

— Сержант Гонзалес, северен полицейски участък.

— Обажда се лейтенант Бърк от разузнаването. — Той продиктува номера на значката си. — Имате ли радиовръзка с вашите коли?

Сержантът измъчено отговори:

— Да, смущението на честотите не достига до нас. Бърк чу звука на касетофона и сигналите през четири секунди.

— Изтрий записа, след като затворя. Става ли?

— Добре.

— Можеш ли да изпратиш кола на западната Петдесет и пета, номер 560, апартамент 5Д. Приберете и затворете, с цел охрана, лицето на име Джак Фъргюсън.

— Защо?

— Животът му е в опасност.

— Същото се отнася до живота на всеки гражданин на Ню Йорк. Западната петдесет и пета? Чудя се, че още е жив.

— Той е информатор. Много важен.

— Не разполагам с много коли. Всичко е така объркано…