Катедралата

Бърк излезе от енорийския дом. Пое студения ободряващ въздух и се почувства по-добре. Почти бе спряло да вали, но вятърът беше все още силен. Тръгна към празното кръстовище между Петдесет и първа и „Медисън“. Зловеща тишина бе надвиснала над осветените улици около катедралата. В далечината видя барикадите от дежурни полицейски коли, автобуси и камиони, които образуваха кордона. Снопове телефонни кабели оплитаха мокрите улици и тротоари. Виждаха се тъмните силуети на постовете пред полуосветените сгради. Войници от Националната гвардия минаваха натоварени в джипове, със стърчащи нагоре пушки. Чуваше се ревът на мегафони в студения зимен въздух. Полицаи с пушки охраняваха разчистения район. Бърк чуваше стъпките им да скърцат по заледената кора и собствените си забързани крачки. Докато вървеше, си мислеше за Белфаст, и макар че никога не бе ходил там, имаше чувството, че го познава. Вдигна яката си и тръгна още по-бързо.

От другата страна на Медисън самотна фигура на кон се движеше бавно срещу северния вятър. Той се взря в ездача, докато минаваше под улична лампа, и позна Бети Фостър. Изглежда не го забеляза и той продължи напред.

Вятърът спря и чу в далечината покрай кордона звуци от музика и песни. Не биваше да се отнема празникът на Ню Йорк. Бърк заобиколи задната страна на катедралата и приближи до резиденцията на кардинала. През едно дантелено перде на долния етаж видя хората от корпуса за бързо реагиране. Някакъв лейтенант ги инструктираше и Бърк забеляза черна дъска — „Трябва да се справим, момчета“. През друг прозорец на ъгъла видя елегантно облечени мъже и жени, между тях губернатора и кмета, които се бяха натрупали около студения бюфет. Не изглеждаха на хора, които се забавляват, но не изглеждаха и мрачни, като хората пред черната дъска. На пресечката Бърк се обърна и погледна през рамо осветената катедрала. Мека светлина минаваше през рисуваните прозорци и хвърляше цветни сенки върху побелелите улици. Беше спокойна картина, красива като пощенска картичка: Заледени клонки на голи липи и светещи пространства от чиста снежна покривка. Най-безметежното състояние, в което се е намирало някога това място — всичко наоколо разчистено от коли и хора…

Нещо, което беше не на място, привлече очите му и той погледна нагоре двете кули, от чиито развити вентилационни отвори струеше светлина. В северната кула — тази с камбанарията — видя движеща се сянка, самотна фигура, обикаляща от отвор на отвор, замръзнала, може би наежена и бдяща. В южната кула също имаше фигура, която стоеше неподвижна. Двама човека, по един във всяка кула — единствените очи, които гледаха навън от обсадената катедрала. Толкова много зависи от тях, помисли си Бърк. Надяваше се, че не са хора, които лесно се паникьосват.

Полицейският хеликоптер следваше „Лексингтън“ авеню на юг. Отдолу, забеляза Бърк, движението отново започваше да се оживява, ако това можеше да мине за оживено движение в Манхатън. Въртящите се сигнални лампи на всяко кръстовище показваха размерите на полицейската акция. Високите сгради от центъра на Манхатън се смениха с по-ниските от старата част на ~Гремърси парк и хеликоптерът се снижи.

Сега Бърк видя лампите на малкия частен парк, заобиколен с елегантни къщи. Посочи го и пилотът свали машината над откритото пространство. После включи светлините за кацане. Хеликоптерът се приземи на малка тревна площ и Бърк скочи долу. Тръгна бързо към високата ограда от ковано желязо. Разтърси решетката на голямата порта и установи, че е заключена. Няколко човека на тротоара от вътрешната страна го изгледаха подозрително. Бърк попита:

— Някой има ли ключ?

Никой не отговори. Бърк погледна между пръчките, хванал с ръце студеното желязо. Помисли си за портата на зоопарка тази сутрин, за клетката на маймуните, за решетъчната врата на ризницата и за всички затвори, които бе виждал. Сети се за Лонг Кеш и Кръмлин роуд, за Лубянка и Дахау. Мислеше, че на този свят има прекалено много решетки и прекалено много хора, които се гледат един друг през тях. Извика с внезапна и неочаквана ярост:

— Хайде, по дяволите! Кой има ключ? Възрастна елегантна жена пристъпи и извади красиво изработен ключ. Без да каже нито дума, тя отключи портата. Бърк се вмъкна бързо и грубо разблъска насъбралите се хора.

Приближи се до внушителна стара къща от другата страна на улицата и силно потропа на вратата. Отвори му някакъв полицай и той мина покрай него в малкото антре, като вдигаше значката си. Един-единствен цивилен полицай седеше на единствения стол и Бърк се представи накратко. Полицаят потисна прозявката си и отговори:

— Детектив Люис.

После се изправи неохотно. Бърк попита:

— Някакви новини за Стилуей? Детективът поклати глава.

— Получихте ли прокурорско разрешение за влизане? — Не.

Бърк се заизкачва по стъпалата. Когато беше новобранец, един стар полицай му бе казал: „Всички живеят на последния етаж. Обират всички на последния етаж. Всички полудяват на последния етаж. И всички умират на последния етаж“.