Катедралата

— Не те карам да го правиш. Но следващият план трябва да бъде мой.

— Така ли? — Гласът й беше студен. — Мисля, че нямаме достатъчно време нито за твоя план, нито за широко дискутирания подходящ момент. В отговора му липсваше и следа от гняв.

— Дай ми само няколко минути. Мисля, че знам път за измъкване.

Бърк влезе във вътрешния офис, последван от инспектор Лангли. Един униформен полицай подаде на всеки от тях копие от разкодираното съобщение. Бърк седна до писалището на Шрьодер и го прочете. После огледа присъстващите — Шрьодер, комисар Рурк, Робърта Шпигел и Белини — постоянното ядро на Отчаяната дузина. Той и Лангли бяха прибавяни или изваждани от този състав, според промените в ситуацията. Капитан Белини вдигна очи от своето копие и заговори на комисар Рурк.

— Ако това е точно, мога да превзема катедралата с приемлив риск за живота на хората ми. Ако заложниците са в криптата, имат отличен шанс да оцелеят… макар че не мога да гарантирам нищо. — Отново погледна листа. — Изглежда обаче нямат особени шансове с фенианите. — Той се изправи. — Трябват ми още няколко часа, за да изработя план.

Бърк си спомни за твърдението на Морийн при вратата на ризницата. Дванайсет стрелци. Сега Мърфи съобщаваше, че са осем. Той погледна към Белини в отсрещния край на стаята.

— Ами ако не е точно? Белини отговори:

— Едва ли могат да направят голяма грешка. Те са умни хора, нали така? Могат да броят. Виж, не че горя от особено желание да го направя, но сега се чувствам малко по-спокоен.

Лангли се намеси.

— Не можем да изключим възможността едното или двете съобщения да са изпратени от фенианите. — Той сравни своето копие с по-раншното съобщение, което също държеше в ръка. — Нещо ме смущава. Нещо тук не е наред. Белини, като офицер от разузнаването, те съветвам да не вярваш на нито едно от тях.

Белини изглеждаше объркан.

— Но в такъв случай в какво положение ме поставя, по дяволите? В задънена улица!

Робърта Шпигел се намеси:

— Дали вярваме или не на което и да е от тези съобщения, всички в резиденцията на кардинала и в съседната стая четат второто и ще стигнат до свои собствени заключения. — Тя се обърна към Рурк: — Това оправдава изпреварващата атака, комисар.. Точно то се върти в главите им сега. — Обърна се към Белини: — Гответе се в най-кратък срок да осъществите нападение, капитан Белини.

Белини кимна занесено. Вратата се отвори и влезе монсеньор Даунс.

— Кой е искал да ме види?

Петимата мъже се спогледаха въпросително, после Робърта Шпигел се обади:

— Да, аз помолих да ви повикат.

Даунс остана прав. Помощничката на кмета помисли малко и каза:

— Монсеньор, нито аз, нито кметът, нито някой друг иска да направи нещо, което да навреди на тази катедрала или да застраши живота на заложниците. Но…

Тялото на монсеньор се напрегна.

— Но ако полицията и моята служба, и хората във Вашингтон решат, че продължаването на преговорите не е възможно, и че има ясна и непосредствена заплаха за живота на заложниците… Вие и епархията ще застанете ли зад нашето решение да се изпратят вътре полицаи от службата за бързо реагиране?

Монсеньор Даунс стоеше неподвижен и не отговаряше. Шпигел помоли Белини:

— Дайте на монсеньор копие от съобщението. Даунс взе листа и го прочете, после я погледна.

— Ще трябва да попитам архиерейския наместник. Не мога да поема такава отговорност сам.

Той се обърна и напусна стаята. Робърта Шпигел продължи:

— Всеки път, когато открием нова страна на този проблем, разбирам колко много подценяваме Флин. Отрязал е всички пътища около нас и докато времето ни се изплъзва, става все по-ясно, че най-лесният начин на действие е капитулацията. Нашата, не на Флин.

Лангли каза:

— Дори и капитулацията не е толкова лесна. Ние може и да се предадем, но то не означава, че Вашингтон, Лондон или Дъблин ще го направят. Комисар Рурк се обърна към Белини:

— Капитане, единственото, което можем да направим самостоятелно, без ничие разрешение, освен това на кмета, е да атакуваме.

Белини отговори:

— То винаги е най-лесното решение, сър. Изпълнението е трудното.

— Добивам впечатлението, че сте се отказали от преговорите — се обади Лангли. Всички го погледнаха. Бърк заговори:

— Капитане, ти все още си оставаш най-голямата ни надежда. Ако има среден път между нашата капитулация и нападението, сигурен съм, че ще го намерим. Брайън Флин обаче е категоричен, че няма среден път, а мисля, че той казва истината. Срокът ни е до зори, иначе всички са мъртви.

Морийн гледаше как Хики говори с кардинала и отец Мърфи в изповедалнята. Тя каза на Бакстър:

— Разпитва ги за звънеца и за първото съобщение. Бакстър кимна, после се изправи.

— Хайде да се поразходим малко, за да си раздвижим краката. И ще си поговорим.

Тръгнаха към трона и изминаха около четирийсет фута. После се върнаха обратно. Докато вървяха, Бакстър наклони глава.

— Погледни там, месинговата плоча. Морийн бързо погледна към олтара. От другата страна на стълбището за ризницата се намираше плочата, през която бяха слезли с куфарите Хики и Мегън Фицджералд. Бакстър огледа цялата дължина на катедралата.