Катедралата

— Да, чух. Слушай, той ще поиска да отиде до административната сграда на пристанищните власти, но вие го дръжте в участъка.

— Звучи наистина сериозно.

— Свързан е с обсадата на катедралата. Правете каквото ви казвам. Аз ще се погрижа за вас. Напред за Ирландия, Гонзалес.

— Hasta la vista5.

Бърк затвори и излезе от жилището. Тръгна по улицата и се върна в парка, където покрай оградата имаше насъбрани хора. Докато крачеше, си мислеше за Фъргюсън. Знаеше, че му дължи по-сигурен начин за спасяване. Знаеше, че трябва да го вземе с хеликоптера. Но приоритетите отново се променяха. Гордън Стилуей беше по-важен. Брайън Флин и майор Мартин бяха по-важни. Джак Фъргюсън вече не бе толкова важен. Освен ако… Тери О’Нийл. За какво, по дяволите, беше всичко това? Защо това име му бе толкова познато?

Глава 34

Джон Хики седеше сам до органа. Вдигна бинокъл към югоизточната галерия. Франк Галахър бе седнал опасно на парапета и четеше библия. Гърбът му беше подпрян на една колона, пушката бе преметната върху коленете му и видът му беше много спокоен. Хики се удивляваше на този човек, който успяваше да помири в главата си две противоположни философии. Той извика към Галахър:

— Стига си чел!

Отмести бинокъла към Джордж Съливан в дългата Югозападна галерия. Той също седеше на парапета. Свиреше на малка хармоника толкова тихо, че да го чува само Аби Боулънд от другата страна на нефа. Хики спря погледа си върху нея. Беше надвесена над парапета, като обляна от лунната светлина девойка на балкона в някоя евтина мелодрама.

Хики завъртя бинокъла към балкона на хора. Мегън отново говореше с Лиъри и изглеждаше, че той я слуша внимателно. Хики долавяше, те откриват как жестокостта ги обединява. Приличаха на двама вампири, застанали на стената на някоя крепост, осветени от луната, безкръвни и безжизнени, неспособни да прекарват срещите си по друг начин, освен като ловуват заедно.

Вдигна бинокъла към Флин, който седеше сам на една от скамейките за хора, издигнати към високите месингови тръби на органа. Зад тях прозорецът-розетка стоеше над главата му като луна от друга планета, отразяваща нощните светлини на булеварда. Ефектът бе драматичен и стряскащ, помисли Хики, и той беше постигнат неволно, като в най-впечатляващите картини, които бе виждал през живота си. Флин изглеждаше напълно незаинтересуван от Мегън и Лиъри, или от чертежите, разпънати върху коленете му. Погледът му беше вперен в пространството и си играеше с пръстена.

Хики остави бинокъла. Имаше впечатлението, че бойците започват да се отегчават, дори да изпитват клаустрофобия, ако бе възможно при такова огромно пространство. Сценична треска, катедрална треска, каквото и да е — то започваше да взема своите жертви, а нощта беше едва в началото си. Защо се получава така, че старите, на които им остава най-малко време, са най търпеливи? Е, усмихна се той, тук възрастта нямаше такова значение. На всички им оставаше еднакво… един-два удара на сърцето по-късно или по-рано.

Хики се обърна към заложниците в светилището. Четиримата разговаряха оживено. При тях нямаше скука. Завъртя полевия телефон до себе си.

— Таванът? Докладвайте за обстановката! Треперещият и задъхан глас на Джийн Кеърни отговори:

— Тук е студено като в ада. Хики се засмя:

— Двамата с Артър трябва да направите същото, което правехме ние като млади, за да се стоплим през зимата. — Почака да чуе отговор, но такъв не последва и продължи: — Сечахме дърва. — Изсмя се и отново завъртя телефона: — Южната кула! Виждаш ли нещо интересно?

Обади се Рори Дивейн:

— Снайперисти на всеки покрив. Районът до Четирийсет и осма улица е разчистен. Отсреща стотици хора са се натрупали по прозорците — и добави: — Чувствам се като златна рибка в аквариум.

Хики запали лулата си и устните му се обърнаха навътре, докато говореше:

— Дръж главата си вдигната, момче! Гледат те през биноклите си — и мислено добави: „И през оптическите си мерници“. — Гледай ги и ти. Ти си причината те да са тук.

— Да, сър.

Хики повика камбанарията:

— Докладвай каква е обстановката. Доналд Мълинс отговори:

— Няма промяна… освен, че пристигнаха още войници.

— Донесоха ли ти соленото месо, момче? Искаш ли още чай?

— Да, искам чай, ако може. Замръзнах. Много е студено. Гласът на Хики стана тих:

— Оня понеделник по Великден, през 1916-а, беше също студено на покрива на пощата. Беше студено и когато британските войници ни поведоха към затвора на Кръмлин Роуд. Беше студено и в двора на каменоломната, където застреляха баща ми, Падрейк Пиърс и още петнайсет от нашите водачи. Но най-студено е в гроба. — После вдигна вътрешния телефон и се обади на полицая-оператор в енорийския дом. — Свържи ме с Шрьодер. — Изслуша серията от тихи потраквания, после попита: — Успяхте ли да намерите Гордън Стилуей?

В гласа на Шрьодер се долови искрена изненада:

— Какво?