Храмът на инките

Всичко зависеше от волфрамовите патрони. Но кой знае защо се колебаеше, използването им тук го смущаваше…

— Агент Демонако — рече Еърънсън, — ще ви задам въпроса по-просто. Доколкото ви е известно, в Съединените щати има ли друга парамилитаристична група освен Борците за свобода, която използва боеприпаси с волфрамово ядро?

— Не — отвърна Демонако.

— Чудесно. Благодаря.

С тези думи Еърънсън хвърли смразяващ поглед на Демонако и Мичъл и се запъти към близкия телефон. Той набра някакъв номер и каза:

— Обажда се Еърънсън. Започнете операциите. Повтарям. Започнете операциите. Справете се с ония копелета.

В джунглата се развидели.

Рейс се събуди облегнат на стената на бронетранспортьора. Болеше го главата и дрехите му още бяха влажни.

Плъзгащата се врата беше отворена. Отвън се чуваха гласове.

— … какво правите тук?

— … казвам се Марк Граф и съм лейтенант от Fallschirmjager…

Рейс се изправи и излезе от бронираната машина.

Вече бе утро и над селото се стелеше ниска мъгла. БТР-ът стоеше в средата на главната улица и когато се измъкна навън, на Уилям му трябваха няколко секунди, за да се приспособи към обгръщащата го сива стена. Постепенно обаче започна да различава главната улица на Вилкафор.

И се вцепени.

Наоколо нямаше жива душа.

Всички трупове от снощната битка бяха изчезнали. Виждаха се само големи кални локви.

Котките, забеляза той, също ги нямаше.

Наш, Лорън и Коупланд стояха край цитаделата. Там бяха зелените барети и Габи Лопес.

Пред тях обаче Рейс видя петима непознати.

Четирима мъже и една жена.

Оцелелите немци, предположи той.

Уилям забеляза, че само двама от тях са във военна униформа. Останалите носеха цивилни дрехи. Един от мъжете и жената приличаха на цивилни ченгета. Всички бяха обезоръжени.

До него се приближи Ван Люън.

— Как е главата? — попита той.

— Ужасно. Какво става тук?

Сержантът посочи към петимата немци.

— Те са единствените оцелели от снощи. Двама влязоха в БТР-а при нас и ни свалиха белезниците. Преди да дойдем при кея, успяхме да спасим още трима.

Рейс кимна.

После рязко се обърна към телохранителя си.

— Искам да ви попитам нещо.

— Да?

— Откъде, знаехте за гумения бутон в джипа, онзи, който запали двигателя, след като немците го бяха изключили?

Ван Люън се усмихна.

— Ако ви кажа, ще трябва да ви убия.

— Нищо, казвайте.

Тези думи накараха сержанта да се засмее.

— Въоръжените сили по целия свят използват бойни машини — джипове и бронетранспортьори — за подвижни затвори. Просто вкарваш пленниците вътре и изключваш двигателя.

Съединените щати обаче са водещ доставчик. Джиповете например се произвеждат от „Ей Ем Дженеръл“ в Саут Бенд, Индиана.

Малцина знаят, че американските бойни машини са снабдени с резервен бутон, който позволява колата да се запали, след като двигателят е бил изключен. По този начин американски машини не могат да се използват за затвор на наши военни. Затова и за тези резервни бутони са информирани само служители на армията на Съединените щати.

С тези думи Ван Люън се усмихна и се запъти към другите при цитаделата. Рейс побърза да го последва.

Когато се приближиха, Франк Наш разпитваше един от разоръжените немски командоси — мъжът, представил се като Марк Граф, лейтенант от Fallschirmjager.

— Значи и вие сте тук за идола, така ли? — попита полковникът.

Граф поклати глава.

— Подробностите не са ми известни — отвърна на английски той. — Аз съм обикновен лейтенант, нямам право да знам всичко за операцията.

Немецът кимна с брадичка към един от сънародниците си, якия наглед мъж с черен кобур.

— Струва ми се, че е по-добре да попитате моя колега господин Карл Шрьодер. Господин Шрьодер е специален агент от Bundeskriminalamt. Това е съвместна операция на Бундесвера и БКА.

— БКА ли? — озадачи се Наш.

Bundeskriminalamt, германското ФБР, имаше пословична репутация. Мнозина твърдяха, че е най-доброто федерално бюро за разследване в света. Ала беше предимно полицейска организация, поради което полковникът бе изненадан. Нямаше причина БКА да търси тайнствен идол в Перу.

— За какво му е на БКА един изчезнал идол на инките? — попита той.

Шрьодер се замисли за миг, сякаш се чудеше какво да разкрие на Наш. После въздъхна — след снощния кошмар вече нямаше значение.

— Не е каквото си мислите — отвърна той.

— Какво искате да кажете?

— Идолът не ни трябва, за да го използваме като оръжие — просто рече Шрьодер. — Всъщност моята страна дори не притежава Супернова, макар че сигурно няма да ми повярвате.

— Тогава за какво ви е идолът?

— Няма нищо сложно. Искаме да го вземем, преди да са го направили други.

— Кои? — попита Наш.

Същите хора, които са виновни за убийството на монасите в Пиренеите — каза Шрьодер. — Същите хора, които са виновни за отвличането и убийството на учения Алберт Мюлер, след като в края на миналата година публикува статията за метеоритния кратер в Перу.

— И кои са те?