Храмът на инките

Покривът на колата вече беше най-малко на метър под водата.

Даже да успееше да скочи отгоре му, кайманите щяха да го разкъсат, преди да се добере до кея.

Покривът на хеликоптера също бе на повече от два сантиметра под повърхността.

Рейс отчаяно се озърна наоколо. Над водата стърчаха само перките.

Той хвърли поглед към брега. БТР-ът тъкмо спираше до кея. Плъзгащата се странична врата на бронираната машина се отвори и вътре видя Ван Люън и Скот. Лорън понесе Габи натам.

— Хайде, Уил! — извика през рамо Лорън. — Скачай!

Хюито пак се наклони и маратонките на Рейс потънаха под водата.

Уилям погледна към перките.

Може би щеше да успее…

Не.

Бе прекалено тежък и те щяха да се огънат под него.

Той пак се обърна към сушата. Три големи каймана плуваха между него и стария дървен кей.

Може би…

Рейс се пресегна и се хвана за една от десетметровите перки. После с всички сили я натисна и я завъртя около оста й.

Потъналият хеликоптер продължаваше бавно да се носи по течението.

Перката се завъртя и краят й стигна почти до кея като тесен мост, свързващ хюито с брега.

Вертолетът пак се разтърси и потъна с още пет сантиметра. В този момент от водата до Уилям изригна гигантско черно тяло и той инстинктивно се разкрачи колкото може повече. Кайманът се стрелна между краката му, болезнено ожули вътрешната страна на прасците му и се стовари в реката от другата страна на хюито.

„Последен шанс! — мислено извика Рейс. — Побързай!“

Той още веднъж погледна към широката четвърт метър перка, увиснала на тридесет сантиметра над водата.

„Давай!“

И Рейс скочи.

Три крачки и видя кея на шест метра пред себе си. Кеят, спасението…

… по средата на пътя усети, че перката се огъва под него, спуска се към водата и…

… се опира върху гърбовете на трите каймана между хеликоптера и кея!

Рейс се затича по тесния мост, закрепен върху люспестите туловища!

Стигна до края на перката и се хвърли напред, полетя във въздуха и се блъсна с гърди в ръба на кея.

„Изтегли си краката от водата!“ — помисли си той, когато усети, че маратонките му потъват в мастиленочерната течност под него.

Мигновено сви крака нагоре и се претърколи по дървения кей.

Уилям задъхано преглътна. Не можеше да повярва.

Беше ус…

— Професор Рейс! Побързайте! — извика в ухото му металическият глас на Ван Люън.

Той вдигна очи и видя отворената врата на БТР-а.

В следващия момент обаче вниманието му привлече някакво движение над бронираната машина и Уилям зърна една от грамадните черни котки, която прескачаше БТР-а със зинала паст и оголени зъби.

Звярът се стовари върху кея само на метър и половина от Рейс. И се закова на място, ниско приклекнал, с прилепнали назад уши, отворена уста, напрегнати за последен скок мускули…

И тогава паянтовият кей хлътна под него.

Без скърцане. Без предупреждение.

Гнилото дърво се разпадна и голямото черно животно със смаяно ръмжене полетя във водата.

— Беше крайно време да извадя малко късмет — измърмори Рейс.

Кайманите не губиха нито миг.

Две тъмни грамади се понесоха към котката и скоро реката наоколо закипя.

Уилям използва възможността, прескочи дупката в кея и се затича към БТР-а.

Когато влезе вътре и Ван Люън затвори тежката стоманена врата. Рейс се озърна назад към брега.

Гледката го изуми.

Котката, същата черна котка, която само преди секунди се канеше да го разкъса, бавно се измъкваше от реката. От ноктите й капеше кръв, от зъбите й висяха парчета месо, от лъскавите й хълбоци се стичаше вода.

Гърдите й тежко се надигаха. Изглеждаше напълно изтощена от току-що завършилата битка.

Ала беше жива.

Бе победила.

Беше оцеляла при сблъсъка с двата гигантски каймана!

Останал без сили, Рейс се свлече на пода, опря глава на студената метална стена и затвори очи.

В този момент обаче чу шум.

Сумтене и ръмжене на котки някъде наблизо.

Лапите им цапаха в локвите. Костите на убитите немски командоси хрущяха. Някой нададе предсмъртен вик.

Уилям се унасяше, но преди да заспи, през главата му мина една последна ужасяваща мисъл.

„Как ще се измъкна жив оттук, по дяволите?“

ЧЕТВЪРТО ДЕЙСТВИЕ Вторник, 5 януари, 09:30

Специален агент Джон-Пол Демонако бавно крачеше по обления в бяла светлина коридор, като внимаваше да не настъпва чувалите с трупове.

Беше девет и половина сутринта, 5 януари, и Демонако току-що бе пристигнал на Северен Феърфакс Драйв 3701 по заповед на самия директор на ФБР.

Също като останалата част от света, той не знаеше нищо за нападението в УСВП. Бе му известно само, че в 03:30 един адмирал се е обадил на директора от Овалния кабинет и го е помолил колкото може по-бързо да прати най-добрия си специалист по контратерористични операции на Феърфакс Драйв.

Най-добрият му специалист беше Джон-Пол Демонако.

Той бе на петдесет и две, разведен и с малко шкембе. Кестенявата му коса оредяваше и носеше очила с рогови рамки. Смачканият му сив полиестерен костюм беше купен от „Дж. С. Пени“10 през 1994-та за сто долара, а вратовръзката на Версаче — за триста долара, при това едва миналата година. Получи я за рождения си ден от най-малката си дъщеря — явно бе модерна.