Храмът на инките

Намираха се на третия етаж, след като бяха минали през седем строго охранявани пропуска — пропуски, изискващи четири различни електронни карти и шест различни буквено-цифрови кодове. Бяха проникнали в сградата през подземния служебен вход с микробус, чието пристигане се очакваше. Пазачите на портала загинаха първи. Скоро ги последваха шофьорите на микробуса.

И до третия етаж крадците не бяха спрели нито за миг.

Те влязоха в залата — огромна лаборатория с порцеланови стени, дебели петнадесет сантиметра. Извън тази порцеланова обвивка имаше още една — външна стена с оловна изолация, дебела поне тридесет сантиметра. Служителите на УСВП наричаха тази лаборатория „Гробницата“, при това основателно. През стените й не можеха да преминават радиовълни. Тя бе недосегаема за подслушващи устройства. Това беше най-добре охраняваното помещение в сградата.

Беше най-добре охраняваното помещение в сградата.

Когато влязоха в лабораторията, крадците светкавично се разгърнаха.

Тишина.

Като в утроба.

И после внезапно се заковаха на място.

Пред тях, в средата на залата, бе целта им.

Не бе много голяма, въпреки онова, което можеше да направи.

Висока около метър и осемдесет, тя приличаше на гигантски пясъчен часовник: два конуса, разделени от малък титаниев контейнер, в който се съдържаше същността на оръжието.

Сноп разноцветни жици излизаха от титаниевия контейнер в центъра на устройството и повечето водеха до лаптоп, грубо монтиран на предната му част.

В момента малкият титаниев контейнер беше празен.

В момента.

Крадците не губиха нито минута. Те свалиха цялото устройство от генератора му и бързо го поставиха върху специално приготвена носилка.

После излязоха от залата. По коридора. Наляво, след това надясно. През ярко осветения лабиринт, прескачайки труповете, които бяха оставили на идване. Само след минута и половина отново бяха в подземния гараж и натовариха плячката си в микробуса. Последният от тях тъкмо бе скочил вътре, когато гумите се завъртяха по бетона и машината изчезна в нощта.

Командирът на групата си погледна часовника.

05:59.

Пялата операция беше отнела девет минути.

Нито повече, нито по-малко.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ Понеделник, 4 януари, 09:10

Уилям Рейс закъсняваше за работа. Пак.

Беше се успал, после имаше закъснение на метрото. Сега бе девет и десет и той беше закъснял за сутрешната си лекция. Кабинетът му се намираше на третия етаж на сградата „Делауеър“ в Нюйоркския университет. Старият асансьор от ковано желязо пълзеше като охлюв. Щеше да стигне по-бързо по стълбището.

На тридесет и една години Рейс бе един от най-младите преподаватели във Факултета по древни езици. Беше среден на ръст, около метър седемдесет и пет, и притежаваше изключително непретенциозна красота. Имаше русо-кестенява коса и стройно тяло, очила с телени рамки, сини очи и необичаен белег на лицето — триъгълна кафява бенка точно под лявото око.

Докато тичаше нагоре по стълбището, през ума му минаваха хиляди мисли — сутрешната му лекция за произведенията на римския историк Ливий, глобата за неправилно паркиране от предишния месец, която трябваше да плати, и статията в днешния „Ню Йорк Таймс“, където пишеше, че тъй като осемдесет и пет процента от хората измисляли номерата на кредитните си карти на базата на важни дати като рождени дни и прочее, крадците, откраднали портфейлите им — наред с шофьорските им книжки, в които се посочваше датата на раждане по-лесно прониквали в банковите им сметки. По дяволите, помисли си Рейс, трябваше да смени номера на картата си.

Той стигна до третия етаж и забързано закрачи по коридора.

И после спря.

Пътя му препречваха двама души.

Войници.

Носеха пълни бойни униформи — каски, бронирани жилетки, пушки М–16 и т.н. Единият стоеше по средата на коридора, другият — малко по-нататък. От двете страни на кабинета му. Изглеждаха ужасно не на място — войници в университет.

Когато го видяха да се приближава, двамата рязко се насочиха към него. Кой знае защо Рейс неочаквано се почувства някак недостоен, недисциплиниран — може би заради спортното си сако, джинси и вратовръзка. В изтъркания си сак носеше екип за обедния бейзболен мач.

Когато се приближи до първия войник, той видя памучната зелена барета на главата му и нашивката с форма на полумесец на рамото, на която пишеше: „СПЕЦ ЧАСТИ“.

— Хм, здрасти. Аз съм Уилям Рейс. Аз…

— Всичко е наред, професор Рейс. Заповядайте. Очакват ви.

Рейс продължи нататък по коридора и стигна до втория войник. Той бе по-висок и по-едър от първия. Всъщност беше огромен, цяла планина — поне метър деветдесет и два — с меко красиво лице, тъмна коса и тесни кафяви очи, които не пропускаха нито едно движение. На джоба му пишеше „ВАН ЛЮЪН“. Трите нашивки на рамото показваха, че е сержант.

Уилям погледна към пушката му. От горната страна на цевта бе монтиран модерен лазерен мерник РАС–4С, а отдолу — гранатохвъргачка М–203. Сериозна работа.

Войникът отстъпи настрани и му позволи да влезе в собствения си кабинет.