Храмът на инките

После разбра. Това беше водолазна камера. Спецчастите и тюлените във Виетнам предпочитаха да използват патрулни катери, защото само те имаха такива камери. Така водолазите можеха да се гмуркат, без врагът да ги забележи.

Рейс бързо започна да търси някакво оръжие.

Първо намери малък сандък с британски ръчни гранати L2A2. После откри кутия с надпис на английски:

СОБСТВЕНОСТ НА АРМИЯТА НА САЩ

АРТИКУЛ К/56005/С/УСВП

6 ЕКСПЛОЗИВА М–22

Той я отвори и видя шест футуристични на вид епруветки от хром и пластмаса, грижливо поставени в отделни стиропорени гнезда. Бяха съвсем малки, приблизително колкото флакон червило, пълни с някаква странна кехлибареножълта течност.

Рейс сви рамене, взе кутията и сандъчето с гранати и ги качи горе при Дъги.

— А, професоре — когато прочете надписа, рече Кенеди. — Хм… ако бях на ваше място, нямаше да бързам да хвърлям тия неща.

— Защо?

— Защото ще ни убият.

— Какво?

— Това са М-двайсет и две. Високотемпературни експлозиви. Сериозна гадост. Виждате ли кехлибарената течност? Изотопен течен хлор. Трийсет грама са достатъчни, за да изпарят всичко в радиус от двеста метра, включително и нас. Нацистките копелета трябва да са откраднали товара на оня камион в Балтимор преди няколко години. Не ни трябва чак такава огнева мощ.

Дъги се усмихна и взе една от по-конвенционалните ръчни гранати L2A2.

— Това би трябвало да свърши работа.

В този момент хеликоптерът отново мина над тях и осея бордовете на катера с дупки от куршуми.

Само че този път Дъги дръпна шплента на гранатата и я хвърли като бейзболна топка със здравата си ръка към отворената странична врата на вертолета.

Гранатата полетя като ракета…

… и изчезна в кабината на черния „Москито“.

Миг по-късно стените му избухнаха. Обгърнат в пламъци, малкият хеликоптер се заби с носа напред във водата.

— Добър удар — рече Рейс.

Притиснали към раменете си автоматичните пушки, Ван Люън и Рене тичаха по широката палуба между перилата и надстройката на командния кораб.

Движеха се бързо и въртяха оръжието си във всички посоки. Изведнъж се озоваха на открито — на хеликоптерната площадка.

Ван Люън незабавно видя белия хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“. Пилотът стоеше до него.

Нацистът също ги забеляза и се пресегна за оръжието си. Ван Люън го застреля, после се обърна надясно — тъкмо навреме, защото от вътрешността на катамарана излизаха още шестима немци, които стреляха с мощните си G–11.

По палубата отекна автоматичен огън, куршумите разцепиха дървения парапет зад тях.

Ван Люън се наведе и видя, че Рене отскача зад ъгъла, откъдето бяха дошли.

Той обаче бе прекалено напред.

Сержантът погледна към нацистите, които се приближаваха към него — бяха на петнадесетина метра и футуристичните им автомати бълваха град от куршуми. Тогава Ван Люън направи единственото, което му дойде наум.

Скочи от борда.

От кърмата на своя „Риджид Рейдър“, който се носеше по реката зад командния кораб, Карл Шрьодер с ужас видя как Ван Люън се хвърля от големия катамаран.

Ала нямаше време за мислене.

В този момент наоколо засвистяха куршуми от G–11 — два нацистки катера го връхлетяха от двете страни и го принудиха да намери прикритие.

Той залегна на палубата и светкавично потърси с очи нещо, с което да отблъсне нападателите.

Първо зърна немски автомат, оставен до някаква квадратна кутия. Добро начало.

Ала после забеляза още нещо.

И се намръщи.

Ван Люън полетя във въздуха и зачака да потъне в кафявата река.

Но не потъна.

Тежко падна върху нещо твърдо, нещо като пластмаса или фибростъкло.

Откри, че лежи на палубата на моторницата, завързана за десния парапет на командния кораб.

Секунда по-късно трима нацистки командоси се наведоха над перилата на катамарана, прицелиха се в главата му и в този момент, в момента, в който се вгледа в очите им, Ван Люън разбра, че идва краят на битката му.

Нацистите натиснаха спусъците на автоматите си.

Отначало Шрьодер не разбра какво е това.

Изглеждаше странно — уред, голям колкото раница, приблизително квадратен, с различни дигитални датчици, обозначени с килохерци, мегахерци и гигахерци.

Честотни датчици…

И тогава се досети.

Това беше заглушаващо устройство, устройството, с което нацистите бяха неутрализирали комуникационните системи на американците при пристигането си във Вилкафор.

Върху парче сив изолирбанд, залепено за уреда, бе написано на немски:

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!

ЕМИ не бива да надвишават 1,2 gHz.

Ококори се.

Господи.

Импулсен генератор.

Нацистите имаха електромагнитен импулсен генератор.

Но защо ограничаваха импулсите до 1,2 гигахерца?

После разбра.

Шрьодер бързо грабна автомата, който лежеше до него, и прочете написаните на тялото му спецификации.

„Хеклер & Кох“, ГЕРМАНИЯ

— 50V 3,5MV: 920 CPU: 1,25 gHz

Трябваха му само наносекунди, за да си спомни теорията за електромагнитните импулси: ЕМИ неутрализираха всички устройства с микропроцесори — компютри, радиопредаватели, телевизори.