Храмът на инките

Влечугото заплува успоредно с катера, раззина уста и се опита да захапе маратонките му.

Уилям сви крака към гърдите си. Челюстите на гигантския кайман се затвориха, без да го засегнат, и неспособно да поддържа безумната скорост на патрулния кораб, чудовището потъна в зелените глъбини.

Рейс отчаяно се нуждаеше от въздух. Дробовете му горяха. Повръщаше му се.

Той бързо се спусна по въжето и накрая откри каквото търсеше.

Водолазната камера.

Да!

Уилям удари с юмрук и отвори вътрешния й капак. После изплува на повърхността.

Главата му се показа над водата — в долната кабина на катера!

Рейс бързо пусна бейзболната шапка от зъбите си и си пое колкото може повече въздух.

После се изкатери в камерата и се просна на пода — задъхан и измъчен, но щастлив, че е жив.

Дъги Кенеди тичаше по откритата хеликоптерна площадка на последния понтон и по палубата зад него оставаше диря от рикоширали куршуми.

Веднага щом беше видял Рейс да потъва под носа на катера, той бе открил огън по четиримата нацисти в кабината. И сега те го обстрелваха, докато се опитваше да се добере до хидроплана.

Стигна до задния край на кораба, бързо развърза въжето на самолета.

После скочи върху носа му и отвори малкия люк. Хвърли се вътре с главата напред, седна зад шурвала, натисна ключа за запалването. Двата монтирани на крилете двигателя изреваха. Перките отначало се завъртяха бавно, след това се превърнаха в мъгляви кръгове.

Докато хидропланът се откъсваше от понтона, куршумите на нацистите тракаха по корпуса му.

В отговор Дъги обърна самолета така, че да сочи към палубата на катера, който неотдавна бе напуснал.

Натисна спусъка на шурвала.

От страничната картечница изригна оглушителен откос.

Улучени в гърдите, трима от немците незабавно се строполиха.

Четвъртият също падна, но по свое желание — за да се прикрие от картечния огън.

— Господи, как обичам тия двайсетмилиметрови пушкала — каза Дъги.

Рейс стоеше точно зад малката метална врата, която водеше към рулевата рубка, когато чу изстрелите на Дъги.

Щом грохотът на картечницата утихна, той надникна навън и видя, че е останал жив само един от четиримата нацисти — той лежеше на палубата и презареждаше беретата си.

Това бе неговият шанс.

Рейс си пое дъх, рязко отвори вратата, насочи пистолета си към изненадания немец и натисна спусъка.

Щрак!

В пълнителя не бяха останали повече патрони!

Той хвърли „Зиг-Зауъра“ и направи единственото, което му хрумна.

Втурна се напред и се хвърли върху нациста.

Двамата се плъзнаха по палубата.

После бързо скочиха на крака. Войникът замахна към Рейс, който се приведе и юмрукът на немеца профуча над главата му.

Уилям светкавично му нанесе яростен удар с дясната си ръка. Главата на нациста рязко отскочи назад.

Рейс продължи да го удря, докато противникът му омаломощено отстъпваше назад.

— Махай…

Удар.

— … се…

Удар.

— … от…

Удар.

— … моя…

Удар.

— … кораб!

Накрая немецът се блъсна в перилата на катера, преметна се отгоре и падна във водата.

Задъхан и с ожулени кокалчета на ръцете, Уилям погледна след него и тежко преглътна. Скоро видя познатите вълнички да се приближават към нациста и се извърна. Откъм водата се разнесоха отчаяни крясъци.

Рене предпазливо напредваше по коридора в командния кораб, когато неочаквано чу гласове. Идваха от една от стаите отдясно.

Тя пристъпи към вратата и надзърна иззад касата.

В центъра на свръхмодерна лаборатория стоеше мъж, когото познаваше. Той бе възрастен, но едър и дебел, с тлъст бичи врат и огромна брадичка. Голямото му шкембе силно опъваше бялата му риза.

Рене затаи дъх.

Това беше Одило Ерхарт.

Шефът на щурмоваците.

Един от най-жестоките нацисти от Втората световна война.

Сега трябва да бе на седемдесет и пет години, ала не изглеждаше по-възрастен от петдесет. Класическите арийски черти на лицето му все още бяха очевидни, макар и изхабени от възрастта. Светлорусата му коса оредяваше на темето и по кожата се виждаха грозни кафяви рани. Сините му очи безумно искряха, докато лаеше заповеди на хората си.

— … после намерете оня генератор и го изключете, идиоти такива! — изрева по радиостанцията Ерхарт. Той посочи с дебелия си показалец един от командосите. — Ти! Хауптщурмфюрер! Веднага ми доведи Анистазе!

Лабораторията представляваше смесица от стъкло и хром. Покрай стените бяха наредени суперкомпютри „Крей“, върху работните маси имаше вакуумни камери. Във всички посоки тичаха лаборанти в бели престилки, командоси с пистолети излизаха през главната стъклена врата, която водеше към задната хеликоптерна площадка.

Ала очите на Рене бяха насочени единствено към предмета, който нацистът държеше в лявата си ръка.

Предмет, увит в оръфан лилав плат.

Идолът.

В този момент откъм площадката влезе Хайнрих Анистазе и застана мирно пред Ерхарт.

— Викали сте ме.

— Какво става?

— Те са навсякъде, хер оберстгрупенфюрер. Трябва да са десетки, може би повече. Изглежда, че са се разделили, атакуват различни части на флота ни и причиняват сериозни щети.