Храмът на инките

— Страхотен полет! — извика от картечната кула Дъги.

Рейс задъхано погледна назад, докато по покрива на кабината му се сипеха останки от понтона.

— Леле — каза той.

Рене Бекер се вмъкна през една от страничните врати на командния кораб и предпазливо пристъпи в тесен, ярко осветен коридор.

Вратата пред нея се отвори и тя светкавично се скри в малка ниша. Покрай нея минаха двама мъже с пистолети в ръце.

— Те използват собствения ни импулсен генератор срещу нас! — каза единият от тях. Нацистите не я забелязаха.

Рене продължи напред. Вътрешността на катамарана беше разкошна — бели стени с ламперия от тъмно дърво и дебел син килим.

Ала това не я интересуваше.

Тя търсеше нещо друго.

Идолът.

След като се беше плъзнал по хеликоптерната площадка на понтона, катерът на Рейс и Дъги отново се носеше по речната повърхност. Кенеди обстрелваше с картечницата последния „Москито“, който яростно ревеше над тях.

Но хеликоптерът бе прекалено бърз, прекалено маневрен. Той избягваше огъня, докато накрая патроните на двадесетмилиметровата картечница свършиха и тя защрака насухо.

— Мамка му — намръщи се Дъги.

Младият командос светкавично се измъкна от кулата, грабна автомата си и влезе в кабината при Рейс.

Трябва да свалим хеликоптера — каза той. — Иначе няма как да победим тия копелета.

— Какво предлагаш?

Дъги кимна към последния понтон, който плаваше на петдесетина метра от дясната им страна, теглейки след себе си хидроплана.

— Да ги атакуваме по въздух.

След секунди патрулният катер се плъзна до широкия плосък хеликоптерен понтон.

За миг бордовете на двата кораба се долепиха и Дъги скочи върху площадката на понтона.

— Хайде, професоре! — извика той. — Ваш ред е!

Рейс кимна и пусна руля. В този момент целият катер се разтърси под силата на зашеметяващ удар.

Уилям падна на палубата. Видя един от двата останали немски патрулни катери отново да се блъска в левия борд на неговия кораб.

На хеликоптерната площадка Дъги вдигна откраднатия от немците G–11 и натисна спусъка — ала кой знае защо, оръжието не реагира.

— По дяволите! Мамка му! — извика командосът, докато пред очите му Рейс и другият катер се отдалечаваха от понтона.

Рейс беше в ада.

Нацистите от другия кораб обстрелваха кабината му с пистолети. Предното стъкло се пръсна и по него се посипаха парчета стъкло.

Внезапно усети нов удар — вторият катер се бе блъснал в левия парапет на кораба му.

На кърмата на другия съд четирима нацисти бяха стиснали беретите си, готови да се прехвърлят при него.

Уилям погледна в обратна посока. Хеликоптерният понтон вече беше поне на десет метра. Прекалено далеч.

Сега бе сам.

Той извади „Зиг-Зауъра“ си.

„Какви възможности имаш, Уил?

Не са много.“

Първият нацист скочи на неговия катер.

Рейс мигновено се хвърли през разбитото предно стъкло на кабината върху издигнатата предна палуба. Немецът откри огън с пистолета си и куршумите се забиха в рамката на прозореца, само на сантиметри над главата на Уилям.

Той запълзя по палубата. Поне засега бе в безопасност. Зад него стъпките на другите нацисти затрополиха по кърмата.

Мамка му.

Рейс се озърна и видя главите на четиримата командоси, които бързо се приближаваха. Той инстинктивно се претърколи, нещо остро се заби в гърба му.

Котвата на катера.

Немците продължаваха да го настигат.

„Направи нещо!

Добре…“

Рейс насочи пистолета си към въжето на котвата и стреля.

Куршумът преряза въжето, стоманената тежест се стовари върху палубата.

Той свали бейзболната си шапка и я захапа със зъби.

Първият нацист се появи в кабината, вдигна беретата си и натисна спусъка.

Уилям се хвърли настрани, стисна въжето на котвата и без да се замисля, се затъркаля към носа на катера.

По стоманената палуба се посипа град от куршуми, ала той остана невредим.

В момента, в който и четиримата нацисти бяха в кабината, Уилям Рейс скочи в реката.

Падна по гръб сред гейзер от пръски и бясно се плъзна по повърхността с невероятна скорост, като отчаяно, стискаше въжето на котвата. От време на време вълните изхвърляха във въздуха тялото му и го блъскаха в борда на катера.

Положението му беше ужасно, ала знаеше, че ако не стори още нещо, ще стане много по-лошо.

Чуваше тежките стъпки на нацистите по предната палуба над себе си. Ако го видеха да виси от носа, с него бе свършено. Щяха веднага да го застрелят.

„Направи го, Уил!

Добре — помисли си той. — Ще го направя.“

Рейс стисна клепачи и напрегна всичките си мускули.

После се остави да потъне под водата, под порещия вълните нос на катера!

Първо потънаха краката му.

После кръстът, коремът и гърдите.

Той дълбоко си пое дъх и потопи главата си.

Светът потъна в зловеща тишина.

Нямаше го ревът на бордовите двигатели, грохотът на хеликоптери, тракането на автомати. Само постоянното вибриране на корабните двигатели.

Сивият корпус на катера изпълваше полезрението му. Покрай лицето му бясно прелитаха точици бог знае какво и изчезваха в зеления мрак зад краката му.

Рейс бавно и решително се плъзна по въжето към задния край на кораба, като не изпускаше шапката от зъбите си!

Беше изминал около една трета от пътя, когато от тъмната бездна се появи първият кайман.