Храмът на инките

В този момент катерът му отново беше обсипан с куршуми. Няколко го улучиха в гърба и пробиха бронираната му жилетка, сякаш бе от лигнин. Шрьодер мъчително извика и се строполи на палубата.

Разбра, че ще умре.

Раните го изгаряха, нервните му окончания пищяха, беше на ръба на шока. Той отчаяно се озърна за нещо, което да използва, за да отнесе със себе си колкото може повече нацисти.

Погледът му попадна върху кутията, която бе забелязал по-рано на палубата на „Риджид Рейдъра“. Сега обаче забеляза, че отстрани има думи на английски.

Шрьодер бавно прочете надписа.

Когато свърши, очите му се разшириха.

Катерът на Шрьодер се носеше зад останките от армадата, притискан от двете страни от нацистки патрулни кораби.

Специалният агент лежеше по гръб на палубата и гледаше буреносните облаци в смрачаващото се привечерно небе. Животът бавно го напускаше.

Изведнъж в полезрението му се появи зловещото лице на един от нацистите и Шрьодер разбра, че катерът му се е приближил до него.

Но това не го интересуваше.

Когато нацистът спокойно вдигна калашника си, агентът просто безразлично погледна към дулото му, примирен със съдбата си.

После странно се усмихна.

Нацистът се поколеба.

Той се озърна настрани — към кутията, която лежеше от лявата страна на жертвата му.

Капакът й бе отворен.

Вътре видя пет малки епруветки от хром и пластмаса, пълни с кехлибареножълта течност. Те бяха грижливо подредени в отделни стиропорени гнезда.

Знаеше какво е това.

Изотопни експлозиви М–22.

Само че в кутията имаше и шесто гнездо.

Празно.

Погледът му светкавично се върна наляво. Шестата епруветка беше в окървавената ръка на ранения.

Шрьодер вече бе отворил гумената й запушалка и беше разпечатал червения предпазител, покриващ взривяващия механизъм.

И сега притискаше с палец бутона на детонатора, докато спокойно се взираше в празното пространство.

Очите на нациста се разшириха от ужас.

— Мамка му…

Шрьодер затвори клепачи. Вече всичко зависеше от Рене и американския професор. Надяваше се да успеят. Надяваше се двамата американски войници да са далеч пред неговия катер, извън радиуса на взрива. Надяваше се…

Той въздъхна, пусна бутона и изотопният експлозив М–22 избухна в цялото си великолепие.

Светът се разтърси.

От „Риджид Рейдъра“ изригна огромно, нажежено до бяло кълбо и се стрелна във всички посоки.

Към дърветата от двете страни на реката — възпламени ги за миг и ги превърна в пепел.

Под повърхността на водата — кипяща, пенеща се гореща стена, която с невероятна скорост се понесе надолу и убиваше всичко по пътя си.

Нагоре в небето — бяло сияние като проблясък на фотографска светкавица, всепоглъщаща светлина, която трябва да се виждаше от космоса.

И по самата водна шир — след останалите кораби от армадата.

Моторницата на Ван Люън и хидропланът на Дъги се движеха първи — пред гигантската вълна от бяла светлина, която поглъщаше реката зад тях.

Донякъде имаха късмет. По време на експлозията бяха на повече от триста метра от катера на Шрьодер.

Другите кораби — последният хеликоптерен понтон, двата останали патрулни катера и самият катамаран — нямаха това щастие.

Те се намираха по-близо. И разширяващата се стена от нажежена до бяло светлина просто се надвеси над тях като гигантско митологично чудовище. После внезапно обгърна понтона и катерите, взривявайки ги, преди да ги погълне и да продължи ужасяващото си напредване.

Следващата й цел беше командният кораб. Подобно на тромав носорог, опитващ се да изпревари бясно летящ камион, големият катамаран увеличи скоростта в отчаян опит да избяга от прииждащата унищожителна стена.

Ала експлозията бе прекалено бърза, прекалено мощна.

Бялата вълна го настигна, погълна го в себе си и за миг от огромния съд не остана нито следа.

И също така внезапно, както се беше надигнала, тя започна да отстъпва и да се разпръсква. Скоро изгуби цялата си инерция и изостана в далечината.

Ван Люън погледна за последен път към реката зад себе си. В небето над дърветата се издигаше черен облак дим — но току-що завалелият субтропичен дъжд бързо го разкъса.

После обаче сержантът се озърна наоколо и разбра, че в реката са останали само неговата моторница и хидропланът на Дъги.

Всъщност единственото друго нещо, оцеляло след завършилото преследване, бе малка бяла точица, която изчезваше над дърветата пред тях.

Белият хеликоптер.

ПЕТО ДЕЙСТВИЕ Вторник, 5 януари, 18:15

— Коя си ти? — попита на немски Одило Ерхарт и силно зашлеви през лицето Рене.

— Казах ти! — извика му тя. — Казвам се Рене Бекер и съм специален агент от Bundeskriminalamt.

Белият хеликоптер летеше ниско над реката. Насочваха се на изток. Оковани в белезници, Рейс и Рене седяха в задния отсек. Пред тях бяха Ерхарт, Анистазе и Надупченото лице.

Ерхарт се обърна към Рейс.

— Тогава ти кой си?

— Той е американец… — отвърна Рене.

Старецът пак я удари. Силно.

— Не питам теб. Е, кой си ти? От ФБР? Или от флота? Сигурно сте тюлени, по дяволите, трябва да сте тюлени, за да превземете корабите ни.

— Ние сме от УСВП — отвърна Рейс.

Ерхарт се намръщи. После тихо се подсмихна.