Храмът на инките

— Тогава ще взривя устройството — просто отвърна Ерхарт.

Нацисткият генерал се завъртя на седалката си и впери очи през предното стъкло на хеликоптера. Рейс и Рене проследиха погледа му.

И видяха възхитителна гледка.

Видяха амазонската джунгла, ширнала се чак до хоризонта, безкрайно зелено покривало.

В далечината обаче се очертаваше огромен кафяв коничен кратер.

Той се намираше край реката и имаше диаметър поне осемстотин метра. До дъното му се спускаха полегати пътища. По ръба му бяха монтирани големи прожектори, които го осветяваха като футболен стадион.

В центъра на кратера, закачена на мрежа от изпънати кабели, висеше голяма бяла кабина с широки продълговати прозорци от четирите страни.

Единственият достъп до контролната кабина бяха два въжени моста в северния и южния край на кратера, дълги най-малко четиристотин метра и направени от дебели стоманени кабели.

Това бе златната мина.

Златната мина „Мадре де Диос“.

Хеликоптерът кацна на площадката в реката, недалеч от откритата златна мина.

Самата мина се намираше точно на юг от Алто Пурус и се свързваше с нея чрез три порутени стари склада.

Най-големият от тях беше построен върху пилони във водата. Но цялата му дължина имаше широки врати, които позволяваха вътре да влизат кораби и хидроплани. В миналото, предположи Рейс, тук корабите и самолетите на минната компания трябва да бяха товарили златото.

Днес обаче той изпълняваше друга задача.

В него нацистите можеха да крият армадата си от кораби, хеликоптери и хидроплани от вездесъщите очи на американските шпионски сателити.

Когато вертолетът кацна на площадката, пилотът натисна едно копче.

Ръждивата врата отляво на хеликоптера незабавно се отвори и някакъв подводен кабелен механизъм започна да изтегля вътре квадратния понтон.

Секунда по-късно небето над Рейс изчезна, заменено от тавана на закрития кей — сложна мрежа от ръждиви стоманени стълбове и тъмни дървени греди.

Уилям се огледа наоколо.

Сградата определено беше огромна — гигантско затворено пространство, приблизително колкото самолетен хангар, осветено от конични халогенни лампи, монтирани на таванските греди.

„Подът“ обаче бе необикновен. Над водата се издигаше дълъг кей, който се разклоняваше под прав ъгъл на десетина равни интервала — пристани за корабите и хидропланите, които бяха идвали в мината да товарят злато.

По цялата дължина на централния кей минаваше дълга, широка конвейерна лента — тя излизаше от голям квадратен отвор в отсрещния край на хангара.

Рейс предположи, че краят на конвейерната лента е някъде дълбоко в самата мина, навярно дори на дъното на кратера.

Златото сигурно се товареше върху конвейера в мината, после лентата го пренасяше по дълъг подземен тунел, идваше тук в склада и го пренасяха на корабите и хидропланите.

Бавно движещата се площадка спря на един от пристаните и перките на хеликоптера се оказаха над конвейерната лента.

От мястото си на задната седалка Рейс видя четирима мъже да излизат от стъклен офис в отсрещния край на хангара.

Трима от тях носеха бели лабораторни престилки — учени. Четвъртият бе в бойна униформа и с автомат G–11 — войник.

Единият от тримата учени, забеляза Уилям, беше много по-дребен от другите двама и определено по-възрастен — нисичко старче, прегърбено от годините, с дълга сребриста коса и големи кръгли очи, увеличени от дебели очила. Това трябваше да е д-р Фриц Вебер, блестящият нацистки учен, за когото бяха разговаряли Шрьодер и Наш.

Хангарът пустееше.

Тук няма никой друг, помисли си Рейс.

Нацистите трябва да бяха взели всичките си хора във Вилкафор. Четиримата — плюс Анистазе, Ерхарт, Надупченото лице и пилота — бяха единствените оцелели.

— Унтершарфюрер — обърна се към Надупченото лице Ерхарт, когато хеликоптерната площадка спря. — Ако обичате, заведете агент Бекер и професор Рейс на сметището. Застреляйте ги и ги заровете там.

Рейс и Рене вървяха по пътека в джунглата, която водеше на запад от огромните крайречни складове.

Зад тях крачеха Надупченото лице и другият нацистки войник.

— Имаш ли някаква идея как да се измъкнем от това положение? — попита Рейс.

— Абсолютно никаква — спокойно отвърна тя.

— Мислех, че може би имаш план. Нали разбираш, някакъв фокус, скрит в ръкава.

— Нямам план.

— Значи ще умрем?

— Така изглежда.

Пътеката направи завой и Рейс потръпна, когато усети отвратително зловоние. След секунди той видя купища боклуци, пръснати сред дърветата пред тях. Отпадъците обхващаха площ от петдесетина метра — стари автомобилни гуми, гниещи останки от храна, огънати парчета метал, даже няколко животински трупа.

Сметището.

— На колене — изръмжа Надупченото лице.

Двамата коленичиха.

— Ръце на тила.

Те вдигнаха длани зад главите си.

Щрак.

Рейс чу, че другият нацист сваля предпазителя на автомата си. После немецът пристъпи напред и притисна дулото на оръжието към главата му.

„Това просто не е възможно! Става прекалено бързо! Няма ли да се забавят… да ни дадат шанс… шанс да…“

Уилям погледна напред, прехапа устни, стисна клепачи и безпомощно зачака края.

Той бързо настъпи.

Бум!

Нищо не се случи.

Очите на Рейс все още бяха затворени.