Клуб „Кемъл“

В момента, в който моторът на линейката угасна, младата жена хукна към задната част на микробуса и натисна един скрит бутон. Подът се вдигна и под него се показа изкусно направено скривалище, разделено на две секции, изработени от олово и мед. Едната можеше да побере възрастен човек, свит като зародиш, а в другата имаше място единствено за малък метален цилиндър. По-голямата секция отговаряше на ръста на президента Бренан, с два-три сантиметра свободно място отстрани.

Джамила се втренчи в младежа, отстъпил крачка назад, за да пропусне лекаря, Аднан и още някакъв човек, които вдигнаха тялото на президента от носилката.

— Ахмед?! — прошепна тя, невярваща на очите си.

Той се обърна да я погледне.

— Ахмед, това съм аз, Джамила!

Младежът беше нейният Ахмед — поетът иранец, който беше определил точния ден и час на собствената си смърт. Онзи, с когото тя се надяваше да се срещне в рая.

Но в очите му имаше нещо ново, което тя не познаваше. Нещо плашещо.

— Не говори с мен, жено! — процеди младежът. — Не те познавам!

Джамила отстъпи крачка, а сърцето й се сви от ледения отговор.

След като наместиха Бренан в микробуса, Ахмед отиде при линейката. Мушна ръка в кабината, но Джамила не разбра какво прави.

Изчака го да се върне при другите и отново се приближи.

— Бяхме заедно в пакистанския лагер, Ахмед. Трябва да ме помниш.

Този път той изобщо не й отговори. В ръката му блесна нож, който се насочи към шията на президента. Джамила изпищя.

Аднан се оказа по-бърз, блъсна Ахмед и го повали на земята.

— Глупак! — изрева младежът и пъргаво се изправи. Удържа се, защото видя пистолета на Аднан, насочен в гърдите му. — Даваш ли си сметка кой е този човек? Президентът на Америка! Кралят на злото! Той е виновен за всичките ни беди!

— Няма да го убиеш — поклати глава Аднан.

— Чуй ме! — изрева извън себе си Ахмед. — Имаме уникален шанс, не разбираш ли? Американците ще продължат да ни избиват. Ще ни ликвидират до крак с техните танкове и самолети. Но ние можем да убием него и това ще разруши Америка!

— Не! — яростно тръсна глава Аднан.

— Защо? Заради плана ли? — презрително изръмжа Ахмед. — Този план е разработен от един американец. Нима не разбираш, че изпълняваме заповедите на американците, Аднан? Това е заговор. Те искат да ни избият и винаги са го искали. Но сега можем да си отмъстим! — Ножът се вдигна във въздуха. — Веднага!

— Не искам да те убия, Ахмед — каза Аднан. — Но ако се наложи, ще го направя.

— Тогава ме убий! — отвърна младежът и полетя напред.

Аднан натисна спусъка.

Джамила изпищя. Улучен в гърдите, Ахмед се строполи на пода. Аднан спокойно прибра пистолета си в кобура и избута трупа встрани. По бузите на Джамила потекоха сълзи, а погледът й бе закован в мъртвия поет.

Останалите спокойно продължиха работата си, сякаш пред очите им не бяха убили човек, а хлебарка. Бренан беше положен в сандъка редом с малката метална бутилка. Лекарят сложи кислородна маска на лицето му и завъртя кранчето.

Аднан затвори скривалището и се обърна към ридаещата Джамила.

— Той ме познаваше! — проплака тя. — Това беше моят Ахмед!

Аднан й отговори със силна плесница. Джамила беше толкова изненадана, че престана да плаче.

— Качвай се в колата и си върши работата! — остро нареди той.

Джамила безмълвно се подчини. Вратата на гаража се вдигна и микробусът излезе навън.

Аднан погледна към останалите двама и кимна към трупа на Ахмед. Те го хванаха за ръцете и краката и го хвърлиха в канала за смяна на масло, а самият Аднан се залови да превързва раната си, причинена от куршума на Алекс. Той беше подготвен за някаква реакция от страна на Ахмед и го държеше под око от момента на появата на линейката. Изпроси си смъртта.

Тримата се качиха в линейката. Аднан и докторът седнаха отзад, а третият се настани зад волана. Действаха точно според плана за оттеглянето, който включваше и Ахмед.

Но като ръководител на операцията Аднан си даваше сметка, че в болницата са видели лицето му, а беше получил и огнестрелна рана. А това означаваше, че нямат шансове да се измъкнат по завардените от полицията пътища. От друга страна, така щяха да отвлекат вниманието от микробуса. Погледна доктора — мъж, наближаващ петдесетте. От изражението на лицето му беше ясно, че и той мисли същото. Затвори очи и притисна ранената си ръка. Болката беше поносима и щеше да прибави още един белег към онези, с които вече беше обсипано тялото му. Знаеше, че този ще е последният му белег. Нямаше намерение да завърши живота си в американски затвор, нито пък да позволи да го убият с електрически ток като някакво животно.

След като евакуира обитателите на жилищния блок срещу болницата, полицията атакува с гранати шестия етаж. Едва тогава стрелбата на снайперистите замлъкна. Това сложи край на най-ожесточената престрелка в щата Пенсилвания след битката при Гетисбърг. Апартаментът бе щурмуван, но стрелците вътре се оказаха мъртви.