Клуб „Кемъл“

Болницата също беше евакуирана. В нея откриха окървавеното тяло на Алекс Форд, безпомощно проснато в задния двор. След като го свестиха, той разказа накратко какво се беше случило. Издадена беше незабавна заповед за издирването на линейката.

На пет минути път извън града Джамила се натъкна на първото заграждение. Платното беше препречено от три полицейски коли, които отбиваха движението и караха хората да излизат от автомобилите си.

Обърна се и погледна децата. Бебето спеше, но другите две продължаваха да реват. Очите й отново се навлажниха.

Ахмед беше казал, че не я познава, и й бе забранил да разговаря с него. Омразата го беше погълнала изцяло, беше направила безчувствено сърцето му на поет. Само по този начин Джамила можеше да си обясни онова, което се случи в гаража.

Почукване по страничното стъкло я извади от мрачното вцепенение. Тя го свали и до ушите на полицаите достигнаха писъците на децата.

— По дяволите, госпожо! — възкликна единият от униформените. — Добре ли са тези деца?

— Много са уплашени — окопити се тя и бързо се вживя в многократно репетираната роля. — Аз също. Идвам от центъра. Навсякъде вият сирени, хората бягат и крещят. Светът сякаш е полудял. — Замълча за момент, после добави: — Гувернантка съм и искам да прибера децата у дома… — Разхлипа се и това накара децата да усилят своя рев. Бебето се събуди и енергично се включи в представлението.

— Добре, добре — вдигна ръка полицаят. — Ще го направим по най-бързия начин. — Махна на колегите си, които огледаха товарната част на микробуса, като не забравиха да надникнат и под него. По този начин се озоваха на сантиметри от президента, който продължаваше да лежи в безсъзнание.

— Желая ви късмет — промърмори един от полицаите и махна с ръка да ги пропуснат.

Една минута по-късно Джордж Франклин най-сетне успя да получи връзка с претоварената линия 911 и докладва за инцидента, давайки подробни описания на Джамила, децата и микробуса. Но преди съобщението да стигне до патрулните постове, младата жена пътуваше към мястото на следващата среща.

Десет минути по-късно черният хеликоптер направи кръг над опустошения площад и кацна на паркинга. От него изскочи Том Хемингуей и хукна към Картър Грей, който разговаряше с неколцина федерални агенти.

— За бога, сър! — извика той. — Научихме за инцидента на връщане от Ню Йорк! Жив ли е президентът?

— Току-що разбрахме, че е отвлечен — отвърна Грей. — Трябва по най-бързия начин да се върна във Вашингтон!

Минута по-късно хеликоптерът излетя и пое курс на юг.

56

Джамила шофираше бавно към къщата на семейство Франклин. Прехвърлянето на президента в другото превозно средство премина гладко и бързо — в рамките на не повече от минута. Пусна радиото, за да заглуши детския рев от задната седалка, а и за да разбере какво става. Ефирът беше задръстен от сензационни новини, но по-голямата част от коментаторите явно не разбираха за какво става въпрос. Споменаваше се за много убити, но нацията очевидно се интересуваше повече от състоянието на президента, откаран в местната болница. Още никой не подозираше, че това е много далеч от истината.

Джамила беше толкова вглъбена в мислите си, че не забеляза полицейските коли, които се залепиха зад микробуса. Откри присъствието им едва когато включените сини лампи започнаха да святкат в огледалото за обратно виждане.

— Отбийте на банкета и незабавно напуснете автомобила! — прозвуча командата на един от полицаите, показал рупора си през спуснатото стъкло.

Но Джамила нито отби, нито имаше намерение да напуска мястото си. Дори леко увеличи скоростта.

Полицаите във водещата кола загрижено се спогледаха.

— Май децата все още са вътре — каза единият от тях.

— Така изглежда — кимна другият. — Можем да я изтласкаме от пътя, а след това да я убедим да излезе.

— Ами ако откаже? По-добре да извикаме снайперисти, и то веднага!

— Май не останаха такива — горчиво поклати глава колегата му. — Каква е тази смахната гувернантка, която отвлича децата на работодателите си!

На около километър пред микробуса се появи друга патрулна кола, която препречи пътя. Джамила я забеляза навреме, напусна платното и подкара по тревата на близката ливада. Полицаите понечиха да я последват, но заковаха на асфалта, тъй като микробусът направи остър завой и се извърна с предницата към тях. Джамила разкопча предпазния колан и се прехвърли на задната седалка.

— Какво прави тая, да я вземат мътните! — изръмжа едно от ченгетата. — Дали не е решила да нарани дечицата?

— Кой знае? Какво стана със снайперистите?

— Нищо. Диспечерката само ми се изсмя, като чу молбата ми.

— Какво ще правим тогава?

— Виж! Страничната врата се отваря!

От вътрешността на микробуса се подаде ръка, която положи на тревата бебето в столчето му. Последваха го и двете по-големи деца.

— Нещо не ми е ясно — обезпокоено промърмори единият полицай.

— Ако тръгне да ги мачка, стреляй в гумите, а аз ще се опитам да я улуча през предното стъкло — напрегнато отговори колегата му.