Клуб „Кемъл“

— Понякога прекомерната гордост пречи — въздъхна Кейт.

— Нямаме време — обади се Милтън и посочи екрана на лаптопа си. — Стават ужасни неща…

Всички се струпаха около него, втренчили очи в новинарските заглавия, течащи на екрана.

— Насилието излиза от контрол въпреки обещанието Бренан да бъде освободен — подхвърли Милтън. — Тълпи от разгневени хора по света преследват и избиват невинни мюсюлмани. И с това предизвикват същия отговор. Петима американци в Кувейт са били отвлечени и обезглавени, а хаосът в Ирак е неконтролируем.

— В резултат дори умерените ислямски кръгове призовават похитителите да поискат по-висока цена за освобождаването на Бренан — добави Стоун.

— Една групировка ги призовава да поискат ядрени оръжия срещу освобождаването му — обади се Кейлъб. — Боже господи, светът се разпада пред очите ни! Защо хората не се обърнат към книгите, които ще ги научат да бъдат добри в отношенията помежду си?

Чул това наивно възклицание, Рубън подигравателно вдигна вежди.

— Американските въоръжени сили са в пълна бойна готовност и чакат заповед — избоботи той.

— Което би означавало тотална война с ислямския свят — добави Кейлъб.

— Може би някои хора искат точно това — промърмори Стоун. Особено Картър Грей, добави мислено той.

— Но ако наистина освободят президента… — започна Кейт.

— Това вече ще бъде без значение — прекъсна я Стоун. — Светът е толкова разделен, че една искра ще бъде достатъчна, за да възпламени войната.

— Ами ако открием кой е организирал отвличането? — настоя младата жена.

— Ние ли? — погледна я с недоверие Рубън. — Нямаме никакъв шанс!

— Грешиш, Рубън — заяви Стоун решително и всички се обърнаха да го погледнат. — Преди време имах честта Алекс Форд да ми гостува в този скромен дом. Май е дошло време да му върнем визитата.

Картър Грей прекоси дългия коридор и се спря пред вратата на ареста, разположен в една от най-отдалечените сгради на комплекса.

Кимна на надзирателите, които безмълвно го поведоха към една от килиите и отключиха тежката врата.

— Аднан ал-Рими — обяви с тържествуващ глас директорът на НРЦ, застанал на прага. — Искате ли да си поговорим?

Едрият затворник лежеше на нара, покрит през глава. Грей направи знак на надзирателите.

Двамата сграбчиха Ал-Рими за раменете и се опитаха да го изправят.

— О, боже! — възкликна миг по-късно единият от тях.

Пуснаха Ал-Рими едновременно и тялото му тежко рухна на циментовия под.

Грей се втурна в килията и се наведе над него. От устата на затворника стърчаха краищата на разпокъсания лейкопласт. Беше успял да го отлепи от ранената си ръка и да го погълне на голяма топка под одеялото. Тялото му вече беше изстинало.

— Идиоти! — ревна Грей и хвърли поглед към видеокамерата в горния край на помещението. — Един затворник се задушава с топка лейкопласт, а вие не сте забелязали нищо!

Захвърли досието на Аднан ал-Рими на пода на килията. Снимките се разпиляха върху трупа.

Обърна се и се втурна навън. Арабинът сякаш следеше крачките на царя на разузнаването с изскочилите от отбитите си очи. Ако мъртвите можеха да се усмихват, Аднан ал-Рими със сигурност щеше да го направи.

Половин час по-късно хеликоптерът на Грей се приземи в Белия дом. Предстоеше му среща с изпълняващия длъжността президент Хамилтън, която едва ли щеше да е от най-приятните. Двамата не бяха в близки отношения. Стар политически съратник на Бренан, Хамилтън не гледаше с добро око на близките му отношения с шефа на разузнаването. А и все още му тежеше обидата от факта, че Бренан покани на тържеството в родния си град не него, а Картър Грей. Грей не хранеше илюзии по отношение на новия си шеф. Беше наясно, че той ще го уволни при първа възможност, но в качеството си на директор на НРЦ щеше да вземе всички мерки това да не се случи.

Разказа на Хамилтън за самоубийството на пленения терорист, но без да го информира, че е разкрил самоличността му. Тази тайна възнамеряваше да отнесе в гроба си.

— Въпреки всичко имаме напредък, сър — заключи той.

— За какъв напредък говориш, Грей? — сопна се Хамилтън и вдигна някакъв вестник от писалището си. — Четеш арабски, нали?

— „Най-после ще си платят за всички грехове“ — преведе заглавието на първа страница Грей.