Клуб „Кемъл“

— Точно така — кимна министърът на отбраната Джо Декър, който беше известен с опита си в политическите игри. Той не би се поколебал в случай на нужда да демонстрира американската военна мощ. Хамилтън много разчиташе на него за разрешаването на тази криза.

Вицепрезидентът извади лист хартия от джоба на сакото си и обяви:

— Преди няколко минути получихме това чрез телевизионните мрежи. То придружава писмото с исканията на похитителите.

— Какво се казва в него, сър? — попита Декър.

— Става въпрос за кодовете за изстрелване на ядрено оръжие, които президентът Бренан е носел със себе си. Разбира се, твърдението трябва да бъде проверено. Явно, че тези кодове вече са невалидни.

Две минути по-късно след бърза консултация по телефона министърът на отбраната огледа присъстващите и мрачно кимна.

— Това са валидните кодовете.

Участниците в съвещанието замълчаха, избягвайки да се поглеждат в очите. В главите им се въртеше една и съща мисъл: каквото и да поискаха похитителите, то щеше да бъде неприемливо за страната. Което за съжаление щеше да реши съдбата на нещастния Джеймс Бренан.

На екрана в дъното на залата се появи говорител с прошарени коси. Изразявайки гласно опасенията на всички присъстващи, Хамилтън заяви:

— Заклевам се в Бога, че ако тези мръсници ни покажат обезглавяването на Джеймс Бренан, няма да оставя камък върху камък по техните земи.

Говорителят на екрана преодоля очевидното си безпокойство и започна да чете.

„Първо, Америка и останалият свят да признаят исляма за велика религия и да се отнасят почтително към него. Второ, при всеки долар, който Америка отпуска на Израел и Египет, да се отдели долар и за икономическото развитие на Палестина. Трето, пълно изтегляне на съюзническите войски от Ирак и Афганистан, където могат да останат единствено частите на ООН. Четвърто, всички военни бази на съюзниците в Афганистан да бъдат закрити. Пето, всички частни чужди петролни компании в Близкия изток да преминат под контрола на правителствата в съответните страни, включително петролопроводът, пресичащ територията на Афганистан. Шесто, всички чуждестранни компании в Близкия изток да бъдат с преобладаващо участие на араби, а през следващите двайсет години да реинвестират цялата си печалба в региона. Седмо, Съединените щати и техните съюзници да поемат ангажимент да не нападат суверенни държави, с изключение на случаите на открити военни действия срещу тях или доказана подкрепа на терористични акции срещу САЩ и съюзниците им. Осмо, САЩ да не използват военната си мощ за прекрояване на света и да демонстрират уважение към специфичната близкоизточна култура. Девето, Западът да признае, че много от проблемите в Близкия изток се дължат на неговата погрешна външна политика и стремежа да продължи колониалната експлоатация.“

Списъкът свърши, но настроението на присъстващите стана още по-мрачно.

— Все същите безумия! — възкликна един от генералите. — Разочарован съм, никаква креативност!

— Няма да се поддадем на изнудване! — отсече Хамилтън и очите му обиколиха залата, търсейки одобрението на присъстващите.

— В никакъв случай! — кимна шефът на Агенцията за национална сигурност.

— Изключено — добави министър Декър.

Част от хората около масата започнаха да си водят записки, а генералите и адмиралите се събраха в ъгъла, за да обсъдят евентуален военен ответ.

— Почакайте малко — обади се държавният секретар Андреа Мейс. — Нека не отписваме толкова бързо Джеймс Бренан!

Тази жена беше сред най-близките приятели на отвлечения президент.

Групичката на Пентагона я погледна втрещено.

— Нима вярвате, че ще го освободят просто ей така? — засече я един от генералите.