Клуб „Кемъл“

— Да, но с шейсетина секунди закъснение. Нещо, което е недопустимо в моята работа. — Алекс въздъхна и се облегна на стената. — Помниш ли какво ми бе казал навремето Клинт Хил, агентът от личната охрана на Кенеди?

— Че не бива да бъдеш като него, защото той е изгубил своя президент.

— Точно така — кимна Алекс. — Сега разбирам напълно какво е искал да ми каже.

59

Картър Грей почти не беше мигнал след отвличането на президента, но усилията му не даваха резултат. Трийсет и шест часа след изчезването на Бренан той седеше в една зала в НРЦ срещу окован за облегалките на стола мъж, зад когото се виждаха двама едри пазачи. Арестантът реагираше единствено на името Фарид Шах, което беше на документите му. Но Грей отлично знаеше, че името е фалшиво. Бе успял да го изтръгне от контрола на ФБР главно благодарение на факта, че разполагаше с доста компрометиращи материали за директора му.

— Фарид Шах от Индия — промърмори той. — Но вие не сте индиец.

— Баща ми беше индиец, а майка ми — саудитка — спокойно отвърна мъжът. — Аз приличам на нея.

Ранената му ръка беше прикрепена с лейкопласт към тялото, тъй като пазачите му добре знаеха, че дори една превръзка през рамо ще свърши работа на някой, който е решил да се самоубие.

— Индус, женен за мюсюлманка?

— Това не е рядкост, и то в страна с население от един милиард.

— А как от Индия се озовахте в Америка?

— Америка е страната на неограничените възможности — каза безизразно арестантът.

— Откога мюсюлманите започнаха да набират терористи сред индусите?

— Аз съм правоверен мюсюлманин. Нима не ви докладваха, че редовно се моля в килията си?

— Лицето ви ми е познато, Шах.

— Отдавна съм разбрал, че за повечето американци ние изглеждаме еднакви.

— Аз не съм повечето американци. А как получихте службата на охранител в болницата?

Арестантът сведе очи към дланите си и не отговори.

— Кои са тези хора? — продължи да го притиска Грей, разпръсквайки снимките по масата. — Ваши роднини?

Никакъв отговор.

— Бяха открити в апартамента ви, значи трябва да ги познавате. Интересното е, че на гърба на всяко от тях има дати, изписани на арабски. По всичко личи, че са дати на раждането и смъртта, придружени от кратка информация. — Грей вдигна снимката на някакъв юноша. — Това момче е умряло на шестнайсет, убито по време на войната между Иран и Ирак. Брат ли ви беше? На чия страна се е сражавало? На чия страна се сражавахте вие?

После, без да чака отговор, взе снимката на някаква жена.

— Тази жена е била убита по време на това, което наричате „първото американско нашествие в Ирак“. Предполагам, че имате предвид първата война в Залива, по време на която Ирак нахлу в Кувейт и предизвика намесата ни. Съпруга ли ви беше? Вие на страната на Саддам ли се сражавахте?

Отново не получи отговор и вдигна снимката на момиче.

— „Убита по време на второто американско нашествие“ — прочете той. — Това дъщеря ви ли е? — Арестантът продължаваше да разглежда дланите си. — Изгубили сте всичките си близки и приятели във войни и размирици и решихте да си отмъщавате?

Грей бавно събра снимките, кимна на пазачите и стана да си върви.

— Скоро ще се видим отново — каза на арестанта той. — И тогава ще ми кажете всичко!

На следващата сутрин в отговор на слуховете в медиите нацията най-после беше информирана, че похитителите на президента Бренан са използвали упойващи оръжия и не е имало жертви от американска страна въпреки многото ранени в суматохата. Потвърдена беше смъртта на двайсет и един араби — факт, който предизвика поклащане на глави из различните краища на света. На първа страница на „Ню Йорк Таймс“ се появи заглавие, което сбито отразяваше настроението на обществеността:

АТЕНТАТОРИ САМОУБИЙЦИ, КОИТО ИЗБИВАТ ЕДИНСТВЕНО СЕБЕ СИ?!

А в коментарната си рубрика „Уошингтън Поуст“ подхвърляше предположението, че терористите са прибягнали до тази тактика заради металните детектори. Но никой не предложи обяснение на факта, че и снайперистите пред болницата бяха използвали същите упойващи стрелички.

Объркването пролича най-ясно в едно заглавие на „Ню Йорк Поуст“:

КАКВО ИЗОБЩО СТАВА, ПО ДЯВОЛИТЕ?

Същата сутрин в Белия дом пристигнаха още стъписващи новини. Големите телевизионни мрежи в Америка бяха предупредени да очакват изявление на похитителите по арабската телевизия „Ал Джазира“. Твърдеше се, че при поставяне на условията си щели да направят смайващи разкрития. Никой, включително изпълняващият длъжността президент, нямало да получи предварително копие на изявлението. Явно, че искаха правителството да чуе условията им едновременно със своите граждани.

На Хамилтън не му оставаше друго, освен да свика кабинета си, съветниците и военното командване на страната, за да изслушат заедно изявлението.

— Откъде да сме сигурни, че тези хора наистина държат Бренан? — предупредително подхвърли съветникът по националната сигурност. — Може да се окаже просто един блъф!