Клуб „Кемъл“

По време на обратния полет извади снимките, които бяха иззети от апартамента на Шах. Разглежда ги известно време, после внезапно нареди на пилота да кара към Лангли.

Веднага след пристигането си връчи снимките на директора на ЦРУ, като към тях прибави и една на самия Фарид Шах, направена с телеобектив. Молбата му беше да се търси идентификация на хората, запечатани върху тях.

От Лангли го потърсиха още същата вечер.

Един от арабските им информатори беше разпознал лицето на младото момиче. Според него била дъщеря на човек, с когото заедно се сражавали в Ирак — отначало като членове на нелегална организация, бореща се срещу режима на Саддам Хюсеин, а след това и срещу американците. Информаторът веднага идентифицирал и снимката на самия Шах въпреки значителните промени във външния му вид. Той бил бащата на момичето.

— А как е името му? — нетърпеливо попита Грей.

— Аднан ал-Рими — отвърна директорът на ЦРУ. — Но вероятно има грешка, защото този човек е мъртъв.

Грей благодари и затвори, след което се извърна към компютъра и изтегли досието на Ал-Рими. Сравни снимката в него с тази на човека, който се представяше за Фарид Шах. Заключението му беше, че става въпрос за различни хора въпреки някои прилики в двете фотографии, които обработи с компютърна анимация, премахваща брадата, косата и мустаците.

Седна зад бюрото и хвърли снимката на масата. Нещата ставаха сериозни. Някой беше проникнал в базата данни на НРЦ, за да промени снимките и отпечатъците на определени хора. По всяка вероятност това бе Патрик Джонсън, на когото бяха платили за работата, а после го бяха ликвидирали. Нещата се изясняваха, но това изобщо не помагаше на Картър Грей. Оказа се, че е водил цялата проклета война с фалшифицирани разузнавателни данни. Което беше нещо повече от катастрофа, защото се явяваше най-големият провал в кариерата му.

Излезе навън и седна на пейката пред фонтана. Постоя известно време, вслушвайки се в успокоителното бълбукане, после вдигна очи към внушителната сграда на НРЦ — най-голямата разузнавателна централа в света, която в този момент му беше абсолютно безполезна, защото ставаше въпрос за работа на вътрешен човек. Потвърдиха се подозренията му относно процеса, при който „терористи се избиват помежду си“, а след това изведнъж възкръсват. Но кой беше предателят? Въпреки огромната си власт Картър Грей изведнъж изпита чувството, че е останал съвсем сам.

Том Хемингуей седеше на бетонния под с подвити крака. Очите му бяха затворени, а пулсът и дишането му бяха толкова бавни, че всеки страничен наблюдател би го взел за мъртвец. В един момент се изправи и с бърза крачка се насочи към стаята в дъното на коридора. Отключи тежката врата, заключи я след себе си, а после повтори процедурата с още една, този път блиндирана врата.

В малкото помещение имаше тясно легло, върху което лежеше Честити Хейс с белезници. Равното й дишане показваше, че спи дълбоко. Хемингуей я погледа известно време, после влезе в съседната стая, където спеше другият, далеч по-важен пленник. Застанал на прага, той гледаше отпуснатото тяло на президента Бренан и мислеше за това, което се беше случило през последните няколко дни.

Беше направил неочакван ход, който разтърси света, изтръпнал в очакване на нова вълна от насилие. Беше предложил историческа алтернатива на обичайния мюсюлмански фанатизъм, но това също имаше своите прецеденти. Ганди бе успял да промени цял един континент, провеждайки политика на ненасилие, а бруталните привърженици на сегрегацията в американския Юг в крайна сметка бяха принудени да отстъпят пред вълната от мирни протести и манифестации, заляла цялата страна. На практика новото в алтернативата на Хемингуей не беше нищо друго освен библейският постулат за подлагане и на другата буза. Все още нямаше представа дали ще излезе нещо, но си струваше да опита. В противен случай неизбежно щеше да се стигне до взаимното унищожение на двата свята, които му бяха еднакво скъпи.

Дълго време се беше колебал каква част от плана да разкрие на арабите. Дали щяха да изпълнят задачите си, ако знаеха, че никой от враговете им няма да загине? В крайна сметка реши, че след като иска от тях да отдадат живота си за изпълнението на задачата, те трябва да знаят истината. И това беше правилното решение. Всички мъже, които загинаха в Бренан, бяха посрещнали смъртта с мисълта, че враговете им ще останат живи. Това беше най-безпрецедентната проява на доблест, която бе виждал в живота си.

Въздъхна и погледна часовника си. Наближаваше време за новото послание до света — онова, което щеше да посочи къде да открият президента. И което щеше да бъде не по-малко смайващо от предишното.

Кейт влезе в къщичката на Оливър Стоун и разказа на членовете на клуба „Кемъл“ за своята неуспешна мисия в дома на Алекс Форд.

— Той обвинява себе си за отвличането на президента — каза в заключение тя.

— Не съм изненадан — кимна Стоун. — Познавам го от много години. Той е горд човек, който има изключително сериозно отношение към работата си.