Клуб „Кемъл“

Въоръжените сили на страната и Стратегическото военновъздушно командване бяха приведени в състояние на тревога втора степен — за втори път в историята след кубинската ракетна криза през 1962 г. Дори след атаките на 11 септември бе обявена тревога трета степен. Военните експерти предупредиха, че в зависимост от развоя на събитията може да се стигне и до най-високата първа степен. Което означаваше, че положението ще стане необратимо.

Разузнавателните служби правеха всичко възможно да идентифицират похитителите. А Пентагонът с нетърпение очакваше мишена, към която да насочи своите високотехнологични оръжия.

Отношенията между Америка и ислямския свят се обтегнаха още повече. Всички убити терористи в Бренан бяха араби, въпреки че никоя терористична организация не пое отговорността за атентата. Колкото и да бе чудно, техните отпечатъци и други данни не фигурираха никъде в огромната информационна система на НРЦ. Беше невероятно, че американското разузнаване не разполагаше с нито един байт информация за когото и да било от атентаторите.

В момента обаче повечето граждани на Америка не се интересуваха от тази аномалия. Те си искаха обратно своя президент. А също и отговори на въпроса как изобщо е могло да се случи това.

На втория ден след атентата Кейт Адамс напразно се опитваше да се свърже по телефона с Алекс Форд. Реши да го потърси в дома му и късно вечерта почука на вратата му в Манасас.

Отвътре се чуваха приглушените звуци на китара, които замлъкнаха, последвани от приближаващи стъпки.

— Кой е?

— Алекс, аз съм, Кейт.

Вратата се отвори и той се появи на прага небръснат и с разрошена коса. Беше бос и носеше скъсани джинси и мръсна тениска. Очите му бяха кръвясали и лъхаше на алкохол. В дясната му ръка се поклащаше черна акустична китара.

— Не вдигаш телефона и се разтревожих — каза Кейт.

— Съжалявам, но бях зает — сухо отвърна той.

Тя спря поглед върху инструмента в ръката му.

— Как можеш да свириш на китара с ранена ръка?

— Болките ми се притъпяват от „Джак Даниълс“.

— Може ли да вляза?

Той сви рамене, направи й път и затвори вратата.

— Учудена съм, че къщата ти не е обградена от телевизионни коли — подхвърли Кейт.

— Не са разгласили името ми. Останах си незнайният агент на Сикрет Сървис, който е прецакал работата и е позволил да отвлекат президента.

Влязоха в малкия хол и седнаха. Обзавеждането беше оскъдно. Прилича на къща, в която човек току-що се нанася или пък я напуска, помисли си Кейт. Единственото необичайно нещо бяха стотиците сувенирни чашки, наредени на един рафт.

— Събирал съм ги от всяко място, на което съм бил като охрана — проследи погледа й Алекс, после се обърна и добави: — Не е кой знае какво след толкова години служба, нали?

Настъпи неловко мълчание.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита най-сетне той.

— Само ако не е толкова силно като твоето.

Той стана и след минута й донесе чаша кока-кола с няколко бучки лед.

— Вътре няма уиски, нали? — погледна го изпитателно Кейт.

— Няма. Всъщност то свърши. Което е доста странно предвид факта, че вчера имах цяла бутилка.

— Значи това е планът, а? Да седиш тук и да се напиваш жестоко, свирейки баладите на Джони Кеш…

— Все е нещо — умърлушено отвърна той.

— Доста скапано!

— Да имаш други идеи?

— Обеща да се срещнеш с Оливър и приятелите му.

— О, да! Клубът „Камера“…

— „Кемъл“ — поправи го тя.

— Все тая — промърмори той и започна да дрънка на китарата.

Кейт се озърна и очите й се спряха на някаква снимка. Отиде да я разгледа. На нея беше висок и строен мъж с обветрено лице и буен перчем, сресан на една страна.

— Баща ти? — извърна се към Алекс тя.

— Единственият и неповторим Фреди Форд, Горещата струна — кимна той.

— Не прилича на Джони Кеш.

— Така е. По-скоро на Ханк Уилямс-старши.

Тя остави снимката и се огледа.

— Службата в Сикрет Сървис май не дава възможност за голям комфорт — промърмори той.

— Не се безпокой, не те преследвам заради парите — усмихна се Кейт.

— Слава богу.

Тя се върна на мястото си, отпи глътка кола и каза:

— Трябва да се срещнеш с Оливър, Алекс. Не забравяй, че беше отвлечена и една жена.

— В такъв случай се обърнете към ФБР, макар че в момента им е напечено заради друго отвличане.

— Искат теб.

— Я ме погледни, Кейт — заби пръст в гърдите си той. — Би ли желала аз да поема случая, ако са отвлекли сестра ти?

— Да.

— Глупости!

— Моля те, Алекс, срещни се с тях!

— Изключено!

— Защо?

— Не дължа обяснения на никого! Нито на теб, нито на когото и да било!

Тя остави чашата и стана.

— Съжалявам, че мислиш така.

Обърна се към вратата, но Алекс я хвана за рамото и я извъртя към себе си.

— Прецаках нещата, Кейт — отчаяно прошепна той. — Не си свърших работата.

— Вината не е твоя. Забравяш ли, че замалко не те убиха?

— Нищо подобно. Изпързаляха ме като някакъв шибан новобранец. Как стана така, че от входа на болницата случайно се появи охранител с близкоизточно потекло? Който предложи да рискува живота си, за да ми помогне, а аз, като последен глупак, го оставих да се измъкне с президента на Съединените щати?!

— Не си го оставил, напротив, разкрил си какво се крои.