Клуб „Кемъл“

Вместо това залепи намагнитизирания край на фенерчето за металната стена и внимателно се отдалечи от него. После приклекна, протегна дясната си ръка към копчето за включване, отправи къса молитва към Бога и го натисна, светкавично отскачайки встрани. Фенерчето светна само за миг, след което се пръсна на парчета, улучено от два куршума, изстреляни в бърза последователност. Изстрелът на Алекс почти се сля с тези на противника. Чу плясъка на падащото тяло и въздъхна с облекчение. В следващата секунда над главата му се разнесе шум от бързи стъпки. Не може да бъде, стреснато вдигна глава той. Нали мостчето пропадна? Доказателство за противното беше чуждото тяло, което профуча на сантиметри от него.

Алекс се изправи в цял ръст и подскочи, опитвайки се да улучи някоя от металните стъпенки, водещи към горния ръб на резервоара. Два пъти не успя и падна обратно в противната тиня, но на третия пръстите му улучиха ръбестото късче метал. Хвана се здраво, напрегна мускули и успя да се вдигне до парапета. Оттам до вратата на съседното помещение имаше една крачка.

66

Стоун и Рубън бавно се огледаха. Бяха попаднали в помещение, което изглеждаше точно копие на прочутия тренировъчен център „Хогънс Али“ в Куонтико, използван за подготовката на агенти на ФБР в максимално близка до реалния живот обстановка. Сикрет Сървис също разполагаше с подобен център в своята база за обучение в Белтсвил. Тук имаше картонени сгради, телефонна кабина, тротоари и пресечка със светофари. На улицата беше паркиран стар черен седан със спукани гуми. И двамата изпитаха чувството, че някаква магическа машина на времето ги е пренесла в миналото.

По тротоарите бяха пръснати манекени — двама мъже, три жени и няколко деца, които изглеждаха като живи въпреки олющената боя на лицата им. Рубън забеляза, че по главите на всички имаше следи от куршуми.

Стоун му направи знак да надникне зад една от картонените сгради. Оказа се, че там са монтирани дървени стълби, водещи до всеки един от фалшивите прозорци.

— Тук тренирахме снайперските си умения — обясни той.

— Срещу кого трябваше да ги използвате?

— По-добре да не знаеш — мрачно отвърна Стоун, после се ослуша и сложи пръст на устните си. В далечината се зачуха стъпки и той мълчаливо посочи към един от прозорците. Изкачиха дървените стъпала и предпазливо надникнаха надолу.

В залата се появиха трима корейци. От начина, по който започнаха претърсването, личеше, че действат като отлично синхронизиран екип. Напредваха бавно, прикривайки се взаимно с оръжията си.

Затаили дъх, двамата ги взеха на мушка. Стоун моментално разбра какъв е проблемът, който стои пред тях — автоматичните карабини МР–5, с които бяха въоръжени корейците. Дори да елиминираха двама от тях с първите си изстрели, третият щеше да остане и щеше да е разкрил позицията им. А два пистолета съвсем не бяха достатъчни срещу автомат МР–5, особено ако се държи от опитен боец.

— Пресвета Дево! — възкликна Рубън, заковал смаян поглед върху единия от корейците, който се срина на пода с нож в шията. Колегите му пуснаха няколко откоса в посоката, от която долетя ножът, след което светкавично заеха позиция зад стария автомобил. Бяха с гръб към членовете на клуба „Кемъл“, които спокойно можеха да ги застрелят. Видял въпросителния поглед на Рубън, Стоун само поклати глава. Явно искаше да разбере какво става, преди да са се разкрили.

Единият от корейците извади от джоба си ръбест предмет, изтегли предпазната игла и го запрати към мястото, откъдето беше долетял ножът.

Стоун сграбчи рамото на Рубън и двамата се проснаха на дъските, въпреки че гранатата не беше хвърлена в тяхната посока.

Експлозията разтърси затвореното помещение. Стоун и Рубън изчакаха да се разсее димът и предпазливо надникнаха през фалшивия прозорец. Тъкмо навреме, за да видят как корейците тръгват напред, но и малко рано, защото залата все още беше запълнена от гъсти облаци дим.

Миг по-късно от пушилката изскочи фигурата на мъж, облечен изцяло в черно. Движеше се с невероятна скорост и лекота, сякаш неподвластни на земното притегляне. В ръцете му проблеснаха две дълги извити саби, приличащи на странни криле.

Два светкавични замаха, и автоматите на корейците изтропаха на земята. Те посегнаха към пистолетите си, но блестящите остриета срязаха презрамките на кобурите със смайваща точност. Пистолетите паднаха и мъжът в черно ги изрита встрани. Всичко се случи за част от секундата.

После мъжът зае позиция между двамата корейци, ръката му се вдигна и бавно смъкна черната маска, а сабите легнаха в краката му.

Том Хемингуей огледа лицата на смаяните си противници и изрече нещо на корейски.

— Какво им каза? — попита с напрегнат шепот Рубън.

— В общи линии да се предадат или да умрат — отвърна Стоун, заковал очи в невероятната сцена, която се разиграваше пред очите им.

— Мислиш ли, че ще отстъпят?

— Не. Те са от Северна Корея и са научени да търпят много повече болка от обикновените хора.