Книга за Балтиморови

Разказът беше озаглавен „Малкото Прасе“. В него Хилел описваше историята на един тлъст ученик с прякор Прасето, който с извратено удоволствие тормози другарите си. Накрая те не могат повече да търпят, убиват го в тоалетната, нарязват го на парчета, които поставят в хладилника на училищния стол и ги смесват с доставеното същия ден месо. Полицията започва издирване на изчезналото момче. На следващия ден полицаите идват в трапезарията по време на обяда и започват да разпитват учениците. „Трябва да намерите рожбата ми“, стене майката на Прасето, която е представена като пълна идиотка. Инспекторът последователно задава въпроси на учениците, а те весело похапват печено свинско. „Не сте ли виждали вашия другар?“, пита полицаят. „Не сме, господине“, отвръщат в хор те с пълна уста.

— Господине и госпожо Голдман — започна със спокоен тон Хенингс, — синът ви отново е написал нещо напълно недопустимо. Това е същинска възхвала на насилието, а за такива публикации в „Оук Трий“ няма място.

— Свобода на писменото и устното слово! — възрази Хилел.

— А, не! Достатъчно! — разсърди се Хенингс. — Престани да ни сравняваш с фашистко управление!

Сетне директорът обясни на чичо Соул и на леля Анита, че колкото и да му е неприятно, не ще може да задържи Хилел в училището, ако той не положи усилия да се интегрира в колектива. Родителите накараха сина си тържествено да обещае, че никога повече няма да измисля подобни памфлети. Уговорено бе също така той да напише извинително писмо, което да бъде разлепено на видно място в училището.

Замествайки екземплярите на вестника със своята творба, Хилел бе лишил своите съученици от любимия им вестник. За да му спести неприятностите, директорът Хенингс помоли учителите да не споменават какво се е случило. Тиражът трябваше да бъде напечатан отново до края на деня. Госпожа Чериът, по природа твърде чувствителна, накрая не изтърпя упреците на учениците, които не разбираха защо вестникът не е излязъл по обичайното време, и извън себе си изкрещя на протестиращите, напиращи пред обикновено тъй тихата стая на редколегията: „Заради един ученик, който се смята за по-умен от всички, тази седмица няма да има вестник! Толкова! Броят отпада! Отпада, разбрахте ли? Онези, които се бяха постарали да го съставят, никога няма да видят написаното от тях. Никога! Никога! Можете да благодарите за това на Голдман“. Учениците я послушаха и веднага благодариха на Хилел с ритници и плесници. След като го преби, Прасето го накара да се съблече гол пред останалите, събрали се в кръг около тях. Заповяда му: „Сваляй гащите!“. Бършейки разкървавения си нос, разтреперан от страх, Хилел се подчини и предизвика дружен смях. „По-малка пишка не съм виждал“, наслаждаваше се Прасето. Кикотът стана неудържим. После той взе панталоните и слиповете му и ги хвърли върху високите клони на едно дърво. „А сега се прибирай вкъщи. Нека всички видят малката ти пишка!“ Случайно минаващ оттам съсед зърна полуголия Хилел насред улицата и го откара у дома. На майка си той обясни, че някакво куче го преследвало и му взело панталона.

— Хилел… Какво куче?

— Да, мамо, кълна ти се. Така ми дърпаше панталона, че го разкъса и го отнесе.

— И слиповете ли?

— Да, мамо.

— Хилел, скъпи, какво става?

— Нищо, мамо.

— Тормозят ли те в училище?

— Не, мамо. Честна дума.

Унизеният Хилел реши, че трябва да си отмъсти за отмъщението на неговото отмъщение. Няколко дни по-късно му се предостави сгоден случай, когато Прасето отсъстваше от училище заради колики. Учениците готвеха представление, което да изнесат пред родителите по случай Деня на благодарността. То се състоеше от няколко живи картини, свързани с актовете на признателност от страна на английските заселници към индианците уампаноаг за тяхната помощ, благодарение на която четири века по-късно славните американски ученици продължаваха да се радват на четири свободни дни. Съвременният отзвук от някогашното събитие трябваше да бъде отразен в стихотворение, което един ученик щеше да декламира. И тъй като нямаше желаещи, преподавателят възложи тази задача на Прасето. Стихотворението беше следното:

Чудните мамини ингредиенти,

от Уилям Шарбърг

Денят на благодарността настъпи,

празник за всяко семейство.

Къщата е изпълнена с чудно ухание.

Мама пече разкошна пуйка.

Привлечени от миризмата,

таткото, детето и кучето отиват в кухнята.

Мама се суети край фурната,

всички вдъхват аромата и поздравяват майката.

Таткото се радва,

детето възклицава,

кучето си облизва муцуната.

Ах, дано да стане скоро!

Лакомото детенце пита дали може да опита.

Мама бръква с лъжица в соса и му я подава.