Книга за Балтиморови

От деня, когато двамата се запознаха, Хилел вече нямаше неприятности в училище. Всяка сутрин на излизане от къщи той заварваше Уди да го чака край спирката на училищния автобус. Качваха се заедно и Уди го ескортираше до коридорите на училището, смесвайки се с останалите ученици. Прасето се държеше на разстояние. Никак не му се искаше отново да си има работа с непознатото момче.

След часовете Уди отново беше налице. Двамата отиваха на баскетболното игрище и играеха на воля, а после Уди придружаваше Хилел до дома.

— Трябва да бързам. Бънк си мисли, че подрязвам храстите у твоите съседи. Мъртъв съм, ако ме види с теб.

— Как успяваш непрекъснато да си тук? — запита Хилел. — Не ходиш ли на училище?

— Ходя, но ние свършваме по-рано и успявам да пристигна навреме.

— Къде живееш?

— В едно общежитие в източните квартали.

— Нямаш ли родители?

— Майка ми нямаше време да се занимава с мен.

— А баща ти?

— Той живее в Юта. Има си друга жена. Много е зает.

Когато наближаха къщата на Голдманови, Уди махваше с ръка на Хилел и изчезваше. Всеки път Хилел му предлагаше да остане за вечеря.

— Не мога — отвръщаше неизменно Уди.

— Защо?

— Трябва да работя за Бънк.

— Ела на вечеря, когато приключиш — настояваше Хилел.

— Не. Не ми е удобно.

— От какво се смущаваш?

— От родителите ти. Нямам предвид специално твоите родители. Изобщо от възрастните.

— Моите родители са готини.

— Зная.

— Уди, защо ме закриляш?

— Не те закрилям. Просто ми е приятно с тебе.

— На мен ми се струва, че ме закриляш.

— Ти също ме закриляш.

— От какво те закрилям? Та аз съм кръгла нула.

— Закриляш ме да не бъда сам.

Така онова, което трябваше да бъде отплата на Уди към чичо Соул, се превърна в сърдечно приятелство между Уди и Хилел. Всеки ден той идваше в „Оук Парк“. През седмицата изпълняваше задълженията си на бодигард. В събота Хилел го придружаваше, докато работеше при Бънк, а неделния ден прекарваха заедно в парка или на баскетболното игрище. Още призори Уди заставаше на пост на тротоара и в тъмнината и студа очакваше Хилел. „Защо не влезеш да изпиеш един горещ шоколад? — настояваше Хилел. — Ще замръзнеш навън.“ Ала всеки път Уди отказваше.

В една съботна утрин Уди пристигна по тъмно пред къщата на Голдманови от Балтимор и видя чичо Соул да пие кафето си отпред. Той му кимна.

— Удроу Фин… Не може да бъде! Значи, заради теб моят син се чувства толкова щастлив…

— Нищо лошо не съм сторил, господин Голдман. Честна дума!

— Зная — усмихна се чичо Соул. — Хайде, влизай вътре.

— Предпочитам да изчакам навън.

— Не бива да оставаш тук, много е студено. Хайде, ела.

Уди плахо го последва във вътрешността на къщата.

— Закусвал ли си? — запита го чичо Соул.

— Не, господин Голдман.

— Защо? Непременно трябва да се храниш сутрин. Особено когато след това работиш в градините.

— Зная.

— Как е в общежитието?

— Бива.

Чичо Соул го настани на барплота в кухнята и му поднесе горещ шоколад и палачинки. Останалите обитатели на дома все още спяха.

— Знаеш ли, че благодарение на теб Хилел отново започна да се усмихва? — запита чичо Соул.

Уди сви рамене:

— Не знам, господин Голдман.

Чичо Соул му кимна приятелски:

— Признателен съм ти, Уди.

Уди отново сви рамене:

— Няма защо.

— Как да ти се отплатя?

— Няма нужда, господин Голдман. Отначало дойдох заради услугата, която ви дължа… Но после попаднах на Хилел и станахме приятели.

— В такъв случай смятай, че занапред си и мой приятел. Ако имаш нужда от каквото и да било, просто ми се обади. Впрочем бих искал през почивните дни да идваш да закусваш заедно с нас. Не ми се ще да играеш баскетбол на празен стомах.

Уди се съгласи да идва в съботните и неделните сутрини, но категорично отказа да остава за вечеря. Наложи се леля Анита да вложи цялото си търпение, за да го опитоми. Отначало тя започна да чака пред къщи завръщането им от игрището. Поздравяваше Уди, който често се изчервяваше, като я види, и побягваше като диво животно. Хилел се сърдеше: „Мамо, защо правиш това! Сама виждаш, че той се притеснява!“. Тя отвръщаше с усмивка. Не след дълго започна да причаква Уди с бисквити и чаша мляко и преди той да бе успял да побегне, му предлагаше да похапне пред дома им. Възползва се от един дъждовен ден и го убеди да влезе вътре. Наричаше го „славния Уди“. Той страшно се смущаваше, изчервяваше се като домат и си глътваше езика. Леля Анита му се струваше необикновено красива. Един следобед тя му предложи:

— Я ми кажи, Уди, защо не останеш за вечеря?

— Не мога, трябва да помогна на господин Бънк със засаждането на луковиците.

— Ела след това.

— По-добре да се прибера в общежитието. Ще се тревожат, като видят, че ме няма, и ще си имам неприятности.

— Ако искаш, мога да се обадя на Арти Кроуфорд и да поискам разрешение. После ще те откарам до общежитието.

Уди се съгласи, леля Анита се обади по телефона и той остана за вечеря.

— Родителите ти наистина са свестни хора — каза той на Хилел, когато станаха от масата.

— Нали ти казах. Много са мили. Можеш да идваш всеки път, когато поискаш.