Книга за Балтиморови

— Всичко е наред, Хил. Приемам.

— Тази вечер Кроуфорд идва у дома. Приемам.

— И какво искаше? Приемам.

— Търсеше теб. Приемам.

— И ти какво каза? Приемам.

— Че си заминал за Юта. Приемам.

— Добре си направил. Благодаря. Приемам.

— Няма защо, приятелю.

Следващите три дни Уди прекара скрит в павилиона. На четвъртия ден излезе призори и се скри на улицата в очакване на Хилел, за да го придружи до училище.

— Да не си откачил? — разсърди се Хилел. — Ако някой те види, спукана ти е работата!

— Задушавам се в този павилион. Иска ми се да се раздвижа. А и ако Прасето не ме види в училище, като нищо ще се заяде с тебе.

Уди отиде заедно с Хилел до двора на училището и там се смеси с другите ученици. Ала тази сутрин директорът Хенингс забеляза момчето, което никога преди не бе виждал, и веднага разбра, че не е техен ученик. Сети се за описанието, което наскоро бе получил, и се обади в полицията. Минута по-късно пред училището спря патрулна кола. Уди я зърна и понечи да избяга, но се натъкна на Хенингс.

— Прощавайте, млади човече, кой сте вие? — запита строго той, като сложи ръка на рамото му, за да го задържи.

— Бягай, Уди! — извика Хилел. — Спасявай се!

Уди се отскубна от Хенингс и си плю на петите, ала полицаите го хванаха и укротиха. Хилел се втурна към тях и се развика: „Пуснете го! Пуснете го! Нямате право!“, опита се да ги разблъска, но Хенингс се намеси и го спря. Хилел избухна в плач. „Пуснете го! — проплака той по посока на полицаите, които отвеждаха Уди. — Нищо не е направил! Нищо не е направил!“

Учениците на двора гледаха стъписани как качват Уди в полицейската кола, но Хенингс и преподавателите ги разпръснаха и ги накараха да се приберат по стаите.

Цяла сутрин Хилел прекара в лечебницата, без да спре да плаче. Когато настъпи време за обяд, Хенингс дойде при него.

— Хайде, моето момче, прибирай се в класната стая.

— Защо постъпихте така?

— Директорът на общежитието, където живее Уди, ме предупреди, че вероятно ще го видя тук. Приятелят ти е избягал, даваш ли си сметка какво означава това? Нещо много сериозно!

Със свито сърце Хилел отиде в клас за следобедните часове. Прасето го очакваше с нетърпение. „Настъпи часът за разплата, Скаридо — каза му той. — Сега твоето приятелче Уди го няма и ще мога да се заема с теб след часовете. Очаква те чудесно кучешко лайно. Опитвал ли си кучешко лайно? Ще ти бъде за десерт. Трябва да го изядеш цялото. Ммм… Вкусно!“

Веднага щом би последният звънец, Хилел изскочи от стаята, преследван от Прасето. „Дръжте Скаридата! — крещеше Прасето. — Дръжте го, ще му устроим празник.“ Хилел хукна по коридорите, но вместо да излезе от училището откъм баскетболното игрище, благодарение на дребния си ръст успя да се промъкне през тълпа деца, които слизаха по стълбите към изхода, стигна до първия етаж, мина като вихър по пустите коридори и се скри в едно помещение до портиерната. Сви се там и затаи дъх. Кръвта пулсираше в слепоочията му, а сърцето му сякаш биеше в ушите. Когато най-сетне се осмели да излезе, вече беше нощ. Училището беше тъмно и безлюдно. Тръгна на пръсти да търси изхода и не след дълго попадна в коридора, който водеше към стаята на редколегията. Пристъпи напред, видя, че вратата е открехната, и долови странни шумове, които идваха отвътре. Спря и се заслуша. Различи гласа на госпожа Чериът. После се разнесе звук от плесница, последван от стенание. Надзърна през процепа и видя директора Хенингс, седнал на един стол. Пред него бе коленичила с вирнат задник, вдигната пола и смъкнати пликчета госпожа Чериът. Той любовно я пляскаше по дупето и всеки път тя издаваше изпълнен с наслада стон.

— Мръсница! — провикна се той към нея.

— Да, аз съм една долна, отвратителна мръсница — повтори тя.

— Мръсница си! — потвърди той.

— Бях много лоша ученичка, господин директор.

— Не беше ли малка гадна мръсница? — запита отново Хенингс.

Хилел не разбираше нищо от онова, което вижда, затова разтвори вратата и възкликна:

— Мръсни думи, вън оттук!

Госпожа Чериът скочи като ужилена и нададе остър писък.

— Хилел? — заекна Хенингс, а госпожа Чериът оправи полата си и избяга навън.

— Какво правите? — запита Хилел.

— Това е игра — отвърна Хенингс.

— Напомня по-скоро на нарушаване на дисциплината.

— Ние… Ние се упражнявахме. А ти какво търсиш тук?

— Криех се, защото другите деца искаха да ме набият и да ме накарат да ям кучешки изпражнения — обясни Хилел, но директорът не го изслуша и излезе в коридора да търси госпожа Чериът.

— Всичко е наред, Аделайн! — извика той. — Аделайн, къде си?

— Може ли да остана и да се скрия тук? — запита Хилел. — Боя се от това, което може да ми стори Прасето.

— Да, разбира се, моето момче. Видя ли къде отиде госпожа Чериът?

— Замина си.

— В каква посока?

— Нямам представа. Натам.

— Добре, почакай за момент, ей сега се връщам.

Хенингс пое по коридора, като подвикваше: „Аделайн? Аделайн, къде си?“. Накрая откри госпожа Чериът свита в един ъгъл.

— Не се тревожи, Аделайн — каза ѝ той. — Малкият нищо не е видял.

— Видя всичко!

— Не, не. Уверявам те.

— Наистина ли? — запита с треперещ глас тя.