Книга за Балтиморови

— Госпожо Голдман, аз откраднах… О, толкова съжалявам. Не заслужавам да живея с вас.

— Какво си откраднал?

— Онзи ден, когато отидох във вашата стая, видях една снимка на скрина…

Той се надигна от леглото и преглъщайки сълзите си, отвори чантата. Извади от нея семейната снимка и я подаде на леля Анита.

— Простете ми, не исках да я открадна, но толкова исках да имам ваша снимка. Боя се, че един ден може да ме изоставите.

Тя го погали по косата.

— Никой няма да те изостави, Уди. Впрочем добре направи, че ми спомена за тази снимка: на нея липсва някой.

Следващия уикенд Голдманови от Балтимор, вече четирима на брой, си направиха семейни снимки в търговския център.

Когато се завърнаха у дома, Уди позвъни на баща си. Отново попадна на телефонния секретар и остави ново съобщение: „Здравей, тате, обажда се Уди. Ще ти изпратя снимка. Страхотна е, ще видиш! На нея съм аз със семейство Голдман. Другата седмица заминаваме за Флорида. Ще се опитам да ти се обадя оттам“.

Добре си спомням онази зима на 1990 година във Флорида, когато Уди влезе в моя живот и завинаги остана в него. Между трима ни веднага се установи необикновена близост. Този ден постави началото на прелестното приключение, наречено „банда на Голдманови“. Струва ми се, че едва след като срещнах Уди, наистина заобичах Флорида, която дотогава ми изглеждаше доста скучна. И аз на свой ред, също като Хилел, бях омаян от това здраво и чаровно момче.

В края на първата учебна година, прекарана заедно в „Оук Трий“, в деня преди да се снимат за годишника, Хилел връчи на Уди един пакет.

— Това за мен ли е?

— Да. За утре.

Уди разтвори пакета и откри в него тениска с надпис „Приятели завинаги“.

— Благодаря ти, Хил!

— Открих я в търговския център. Купих същата и за мен. Така на снимката ще бъдем с еднакви тениски. Стига да искаш… Надявам се, че не ти се струва прекалено глупаво.

— Напротив, никак не е глупаво!

По силата на случая и на подреждането по азбучен ред Удроу Маршал Фин и Хилел Голдман се оказаха един до друг. Върху снимката в годишника на училище „Оук Трий“ за 1990–1991 година Уди и Хилел застанаха редом и никой не би могъл да каже кой от двамата е повече Голдман от другия.

7

До срещата ми с Дюк никога не си бях давал сметка колко силна може да бъде близостта между човека и кучето. Постоянното му присъствие неизбежно ме накара да се привържа към него. А и кой не би попаднал под влиянието на лукавия му чар, на нежността, с която полага глава върху коленете ви, просейки си милувка, на умолителния поглед, който ви отправя всеки път, когато отворите хладилника?

Бях установил, че колкото повече се сближавах с Дюк, толкова по-благоприятно ставаше отношението на Александра към мен. Беше свалила донякъде гарда. Понякога дори ме наричаше Марки, както навремето. Отново откривах присъщата ѝ нежност, топлотата, смеха, с който удостояваше тъпите ми шеги. Откраднатите мигове с нея ме изпълваха с отдавна неизпитвана радост. Давах си сметка, че винаги бях желал единствено нея. Минутите, прекарани заедно, когато отивах да върна Дюк в дома на Кевин, за мен бяха най-щастливите. Не бях сигурен дали въображението не ми играе номера, но ми се струваше, че тя всеки път урежда така нещата, че да останем поне за малко сами. Ако Кевин правеше упражнения на терасата, тя ме отвеждаше в кухнята. Ако пък той приготвяше протеиновите си напитки или печеше стекове, двамата оставахме на терасата. Някои нейни жестове, докосвания, погледи караха сърцето ми да бие по-силно. На моменти имах усещането, че отново с нея сме едно цяло. Затова с огромна неохота се качвах в колата, за да се прибера у дома. Ужасно ми се искаше да я поканя на вечеря навън. Да прекараме една цяла вечер само двамата, без нейния хокеист, който продължаваше да ми описва с най-големи подробности своите сеанси по физиотерапия. Не смеех обаче да поема инициативата, боях се да не разваля всичко.

От страх да не бъда разкрит една сутрин реших веднага да върна Дюк. Бях се събудил, изпълнен с угризения и с предчувствието, че няма начин да не ме разобличат. Когато точно в шест дочух джафкането на Дюк пред вратата, аз му отворих и той ми предложи всекидневната си порция възторжена нежност. Клекнах до него и галейки го по главата, му казах: „Не можеш да останеш тук. Страх ме е да не събудя подозрения. Трябва да се прибереш у дома“.

Той направи тъжна кучешка физиономия и легна пред входа със свити уши. Трябваше да положа усилия, за да осъществя намерението си. Затворих вратата и седнах зад нея. Бях не по-малко нещастен от него.

Този ден почти не работих. Липсваше ми присъствието на Дюк. Нуждаех се от него, искаше ми се да е някъде край мен, зает да гризе пластмасовите си играчки или да спи на канапето.

Вечерта Лио пристигна за редовната партия шах и веднага забеляза посърналото ми лице.

— Да не би някой да е умрял? — запита ме той, когато му отворих вратата.

— Днес не съм виждал Дюк.

— Не дойде ли?

— Дойде, но го изгоних. Страх ме е да не бъда разкрит.

Той ме изгледа любопитно.

— Вие май сте на път да се побъркате?