Книга за Балтиморови

Чичо Соул беше убеден демократ, което редовно предизвикваше напрежение по време на престоя ни за зимната ваканция във Флорида през 1992 година. Майка ми твърдеше, че дядо открай време гласувал за републиканците, ала откакто чичо Соул започнал да гласува за демократите, той последвал примера му. Във всеки случай началото на нашето гражданско възпитание бе поставено от чичо Соул, който ни привлече за каузата на Бил Клинтън. Карахме дванайсетата си година и бандата на Голдманови беше в своя апогей. Смисълът на живота ми бе да сме заедно. Мисълта, че ще взема участие в кампанията с Уди и Хилел, ме изпълваше с радост.

Двамата продължаваха да работят за Бънк. Правеха го не само за удоволствие, но и за да спечелят джобни пари. Трудеха се чевръсто и усърдно и някои обитатели на „Оук Парк“, нервирани от мудността на Бънк, започнаха да се обаждат направо на тях за поддръжката на градината си. В такива случаи те отделяха 20 % от печалбата за Бънк, без той да забележи, като скришом пускаха парите в джоба му или в жабката на камионетката. По време на посещенията ми в Балтимор за мен бе страхотно удоволствие да им помагам, особено ако работеха за своя сметка. Бяха си спечелили малка вярна клиентела и носеха тениски, направени по поръчка в близката галантерия, с надпис на гърдите „Градинари Голдман от 1980 година“. Бяха поръчали същата тениска и за мен и аз никога не съм се чувствал толкова горд, както по време на разходките в „Оук Парк“ заедно с братовчедите ми, облечени в тази чудесна униформа.

Възхищавах се на тяхната предприемчивост и се гордеех, че мога да спечеля малко пари с пот на челото. Това си беше моя амбиция, откакто открих призванието на селф мейд мен в лицето на моя съученик от Монтклеър на име Стивън Адам. Стивън беше много мил с мен: често ме канеше у тях да прекараме заедно следобеда, а след това предлагаше да остана за вечеря. Ала когато седнехме на масата, по най-малкия повод изпадаше в ярост. Достатъчно бе майка му да възрази за нещо и той започваше да я ругае по най-вулгарен начин. Ако вечерята не му харесаше, удряше с юмрук по масата, хвърляше чинии и крещеше: „Не ми трябва твоята помия! Отвратителна е!“. В такива случаи баща му веднага ставаше от стола. Първия път, когато това се случи пред мен, помислих, че ще укроти сина си с две здрави плесници, но за мое удивление, бащата взе от скрина пластмасова касичка. По-късно разбрах, че всеки път се повтаря тази комична сцена. Той припкаше след разярения Стивън, хленчейки: „Касичката за груби думи! Три груби думи правят седемдесет и пет цента!“.

— Защо не пъхнеш в гъза ти тая тъпа касичка? — отвръщаше му Стивън, докато прекосяваше салона, и му показваше среден пръст.

— Касичка за груби думи! Касичка за груби думи! — продължаваше да припява уж заповеднически бащата.

— Затваряй си плювалника, умрял плъх такъв! Дяволско изчадие!

Бащата пристъпваше с касичката, която изглеждаше прекалено тежка за мършавите му ръце: „Касичка за груби думи! Касичка за груби думи!“. Както в басните, краят беше един и същ. Уморен, бащата прекратяваше нелепия си танц.

В жалък опит да съхрани достойнството си, накрая заключаваше философски: „Добре, де. Сега ти давам назаем, но да знаеш, че ще ги удържа от джобните ти пари!“. Изваждаше банкнота от 5 долара и я пъхваше в задника на прасенцето касичка, след което смутено се връщаше на масата. Тогава Стивън сядаше обратно на мястото си, без никой да смее да го смъмри, излапваше десерта, оригваше се, а сетне се затваряше в стаята си, като пътьом грабваше като плячка касичката. Майка му ме откарваше у дома, а на раздяла аз ѝ казвах: „Госпожо Адам, благодаря ви за вкусната вечеря!“.

Стивън имаше усет за бизнес. Той не само прибираше парите, придобити от собствените му груби думи, но припечелваше допълнително, като криеше ключовете от колата на баща си и му ги връщаше само срещу откуп. Сутрин бащата установяваше, че ключовете ги няма, и отиваше да се моли пред заключената врата на детската стая: „Стивън, моля те, върни ми ключовете… Ще закъснея за работа. Знаеш, че ако това отново се случи, ще ме уволнят. Директорът вече ме предупреди“. Майката му идваше на помощ и яростно започваше да удря по вратата.

— Стивън, отвори! Бога ми, отваряй веднага, чуваш ли? Да не искаш баща ти да загуби работата си и да останем на улицата?

— Пука ми! Двайсет кинта и ще получите тъпите си ключове!

— Добре — проплакваше бащата, — добре.

— Пъхни ги под вратата! — заповядваше Стивън.

Бащата се подчиняваше, след което вратата се отваряше рязко и ключовете литваха право в лицето му.

— Благодаря, нещастник! — крясваше Стивън и хлопваше обратно вратата.