Книга за Балтиморови

На другата сутрин Хенингс се свърза с Арти Кроуфорд, за да му съобщи, че родителското сдружение на училище „Оук Трий“ с удоволствие предоставя стипендия на Уди. Чичо и леля обсъдиха положението и предложиха Уди да се настани да живее у тях, за да бъде по-близо до училището. Хилел беше на върха на щастието. Вечерта след постъпването на Уди в „Оук Трий“ директорът написа в своя личен дневник: „Днес бе взето решение за отпускането на извънредна стипендия на едно странно момче, Удроу Фин. Малкият Хилел изглежда омагьосан от него. Ще видим дали пристигането на този нов ученик ще му помогне да разкрие възможностите си — нещо, на което отдавна разчитам“.

Така Уди влезе в живота на Голдманови от Балтимор и се настани в една от стаите за гости, обзаведена така, че той да се чувства удобно в нея. Чичо Соул и леля Анита никога не бяха виждали Хилел толкова щастлив, колкото през последвалите години. Двамата с Уди отиваха заедно на училище и се връщаха заедно. Обядваха заедно, изпитваха ги заедно, заедно готвеха домашните си, а на баскетболното игрище, въпреки разликата в габаритите, непременно трябваше да играят в един отбор. Така бе поставено началото на период, белязан от спокойствие и блаженство.

Уди влезе в отбора по баскетбол, който благодарение на него се устреми към завоюване на шампионската титла за пръв път в своята история. Хилел от своя страна се включи по впечатляващ начин в описването на училищния вестник: добави към него рубрика, посветена на баскетболния отбор, и пускаше поредния брой в навечерието на мачовете. Набраните средства се събираха във фонда на родителското сдружение за ученически стипендии. Така си спечели похвали от страна на преподавателите, уважението на съучениците си, а в личния си дневник Хенингс написа по повод Хилел: „Забележителен ученик, надарен с изключителна интелигентност. Приносът му съм училището е несъмнен. Успя да сплоти другарите си около проект за вестник и организира посещение на кмета, който изнесе беседа на политическа тематика. С една дума: изумителен“.

Скоро игрището зад училището им стана тясно. Нуждаеха се от повече пространство, способно да побере необятните им амбиции. След часовете отиваха да помечтаят в спортната зала на гимназията „Рузвелт Хай“, недалеч от тяхното училище. Пристигаха преди началото на тренировката на баскетболния отбор, слизаха на терена и затворили очи, си представяха, че са в зала „Форум“ в Лос Анджелис, в „Медисън Скуеър Гардън“ и възторжената публика скандира техните имена. Хилел сядаше на някоя пейка, а Уди заставаше в другия край на залата. Хилел се преструваше, че държи микрофон: „Две секунди преди края на мача „Булс“ изостават с две точки, но ако тяхното крило Удроу Фин отбележи този кош, те ще спечелят плейофите!“. В този върховен момент Уди притваряше очи, стягаше мускули и стреляше. Тялото му се извисяваше във въздуха, ръцете му се изпъваха напред, топката прелиташе през смълчаната зала и спираше в коша. Хилел надаваше тържествуващ крясък: „Победааа! „Чикаго Булс“ печелят след решаващия изстрел на невероятния Удроу Фин!“. Двамата се прегръщаха, правеха почетна обиколка, а след това побягваха от страх да не ги видят.

Понякога Удроу отиваше при леля Анита и я питаше шепнешком:

— Госпожо Голдман, бих искал… да позвъня на баща ми. Бих искал да му съобщя как съм.

— Разбира се, съкровище. Може да ползваш телефона колкото искаш.

— Госпожо Голдман, не ми се ще… Хилел да научи. Нямам желание да разговарям с него по този въпрос.

— Върви в нашата спалня. Телефонът е до леглото. Обаждай се на баща си когато искаш и колкото пъти искаш. Няма нужда да питаш за разрешение, миличък. Върви, аз ще отвлека вниманието на Хилел.

Уди се промъкна в спалнята на чичо Соул и леля Анита. Грабна телефона и седна на мокета. Извади от джоба си листче, на което беше записан номерът, и го набра. Никой не отговори. Включи се телефонният секретар и той остави съобщение: „Здравей, тате. Обажда се Уди. Оставям ти съобщение, защото… Искам да ти кажа, че сега живея у семейство Голдман и те са много мили с мен. Играя баскетбол в отбора на моето ново училище. Ще се опитам отново да ти се обадя утре“.

*  *  *

Няколко месеца по-късно, малко преди коледната ваканция на 1990 година, чичо Соул и леля Анита предложиха на Уди да замине с тях за Маями, но той веднага отказа. Смяташе, че Голдманови са достатъчно щедри към него, а това пътуване ще струва много пари.

„Ела с нас — настояваше Хилел, — ще бъде забавно. Какво ще правиш сам? Нима ще прекараш ваканцията у дома?“, ала Уди не отстъпваше. Една вечер леля Анита отиде при него в стаята му и седна на края на леглото.

— Уди, защо не искаш да дойдеш във Флорида?

— Не искам и толкова.

— Много ще ни бъде приятно, ако бъдеш с нас.

Изведнъж той се разплака и тя го притисна до гърдите си.

— Уди, мили, какво става?

Прокара пръсти в косите му, а той каза, хълцайки:

— Никой… никой не се е грижил за мен като вас. Никой никога не ме е водил във Флорида.

— За нас това е толкова приятно, Уди. Ти си чудесно момче и ние много те обичаме.