Книга за Балтиморови

— Страхотно беше, че майка ти се обади на Кроуфорд и му каза, че ще остана за вечеря. Досега никой не ме е карал да се чувствам така.

— Да се чувстваш как?

— Важен.

У Голдманови от Балтимор Уди откри семейството, което никога не бе имал, и не след дълго стана пълноправен негов член. През уикендите пристигаше у тях още от сутринта. Чичо Соул го канеше да влезе и двамата сядаха да закусят, като скоро към тях се присъединяваше и Хилел. Сетне двамата заминаваха да помагат на Денис Бънк. В края на деня Уди редовно оставаше за вечеря. Стараеше се по всякакъв начин да бъде полезен: искаше непременно да помогне за приготвянето на ястията, да подреди масата, да раздигне, да измие съдовете, да изхвърли боклука. Веднъж, докато го гледаше да шета в кухнята след закуска, Хилел му каза:

— Сутрин е. Разпусни, няма нужда да вършиш това.

— Искам да помагам. Не ми се ще родителите ти да си мислят, че ги използвам.

— Казва се, „че се възползвам от тях“. Я ела и седни. Довърши си закуската и прочети вестника. Прочети го, инак никога нищо няма да научиш.

Хилел го насърчаваше да се интересува от всичко. Преразказваше му книгите, които бе чел, документалните филми, които бе гледал по телевизията. През уикендите непременно отиваха на баскетболното игрище, независимо какво бе времето. Бяха страхотна двойка. Струваше им се, че спокойно могат да играят в кой да е отбор от НБА. Пред тях дори легендарните „Чикаго Булс“ не струваха нищо.

Веднъж леля Анита сподели пред мен как си дала сметка, че Уди наистина е станал част от семейството, в деня, когато пазарували заедно с Хилел в супермаркета и той взел пакет корнфлейкс с мента. „Мислех, че не обичаш мента“, казала му тя. А Хилел отвърнал нежно като същински брат: „Аз не обичам, но този корнфлейкс е за Уди. Той му е любимият“.

Присъствието на Уди у Балтиморови скоро се превърна в нещо, което се разбира от само себе си. С одобрението на Арти Кроуфорд той започна да остава за пицата във вторник, за филмите в събота, за обиколките в аквариума, на който Хилел не можеше да се насити, за екскурзиите до Вашингтон, където дори посетиха Белия дом.

Когато оставаше за вечеря у Голдманови, Уди всеки път настояваше да се прибере в общежитието с автобуса. Боеше се, че полагат прекалено много грижи за него и че един ден може да им омръзне и да го изгонят. Ала леля Анита не му позволяваше вечер да пътува сам. Смяташе, че е опасно. Закарваше го с колата и когато спреше пред неприветливата сграда, питаше:

— Всичко наред ли е?

— Не се тревожете, госпожо Голдман.

— Е, наистина малко се тревожа.

— Не бива да се безпокоите за мен, госпожо Голдман. Вие сте толкова добри.

Една петъчна вечер тя спря пред олющената фасада и сърцето ѝ се сви.

— Уди, не е лошо тази вечер да останеш да спиш у нас.

— Не се притеснявайте заради мен, госпожо Голдман.

— Не притесняваш никого, Уди. Къщата е достатъчно голяма за всички ни.

Така той за пръв път преспа у Голдманови.

Една неделна утрин, когато над Балтимор валеше страхотен дъжд, Уди пристигна рано и чичо Соул го откри мокър до кости и премръзнал. Тогава реши, че Уди трябва да има ключ от къщата. От този ден Уди започна да идва още по-рано, подреждаше масата, препичаше филийки, наливаше портокалов сок и кафе. Пръв слизаше чичо Соул. Двамата сядаха един до друг и докато закусваха, си поделяха вестника. Сетне пристигаше леля Анита, която го поздравяваше, разрошваше косите му, а ако Хилел се бавеше, Уди се качваше в стаята му да го събуди.

Един понеделник през януари 1990 година, когато Хилел отиде сутринта на автобусната спирка, завари там Уди да плаче, сгушен в храстите.

— Уди, какво става?

— От общежитието вече не ме пускат да идвам у вас.

— Защо?

Уди наведе глава.

— От известно време не ходя на училище.

— Какво? И защо не ходиш?

— По-добре ми е тук. Искам да съм заедно с теб, Хил! Арти е бесен. Обадил се е на баща ти. Каза ми освен това, че повече няма да работя с Бънк.

— Е, все пак те е пуснал да дойдеш тук.

— Ами! Избягах. И няма да се върна! Искам да остана с теб!

— Никой не може да ни попречи да се виждаме, Уди. Ще намеря решение!

Решението бе да настани още същия ден Уди в павилиона към басейна на Балтиморови. Щеше да бъде на спокойствие, тъй като до настъпването на лятото никой не ходеше там. Хилел му занесе завивки, храна и радиотелефон, за да поддържат връзка.

Вечерта Арти Кроуфорд посети Балтиморови, за да им съобщи, че Уди е изчезнал.

— Как така „изчезнал“? — зачуди се леля Анита.

— Не се върна в общежитието. Открихме, че от седмици не се е мяркал в училище.

Чичо Соул се обърна към Хилел:

— Да си виждал днес Уди?

— Не, тате.

— Сигурен ли си?

— Да, тате.

— Имаш ли представа къде би могъл да бъде? — запита Арти.

— Не, много бих искал да ви помогна.

— Хилел, зная, че двамата с Уди сте много близки. Ако знаеш нещо, по-добре ми кажи. Много е важно.

— Има нещо… Спомена, че ще ходи в Юта при баща си. Смяташе да вземе автобуса за Солт Лейк Сити.

Същата нощ двамата се свързаха с помощта на радиотелефоните. Скрит под завивките, Хилел говореше шепнешком, за да не го чуят родителите му:

— Уди? Всичко наред ли е? Приемам.