Книга за Балтиморови

Чичо Соул до късно вечерта обикаля да търси Уди. Върна се към полунощ и съобщи, че от него няма и следа. Леля Анита изпрати Хилел да си ляга. Докато оправяше леглото му, се опита да го успокои: „Сигурна съм, че е добре. Утре всичко ще бъде забравено“.

Чичо Соул остана буден още час-два. Заспа на канапето и към три часа го събуди телефонът. „Господин Голдман? Обаждаме се от полицията в Балтимор по повод вашия син Удроу.“

Половин час по-късно чичо Соул вече беше в болницата, където бяха откарали Уди.

— Вие баща му ли сте? — запитаха го на рецепцията.

— Не съвсем.

В този момент един полицай дойде, за да го придружи.

— Какво се е случило? — запита чичо Соул, докато го следваше по коридорите.

— Нищо сериозно. Прибрахме го от улицата в южните квартали. Малко е контузен. Много силно хлапе. Можете да го приберете у дома. Всъщност вие какъв сте му? Баща?

— Не съвсем.

Уди прекосил Балтимор с автобус, без пукната пара в джоба. Първоначално имал намерение да замине за Юта. Опитал се да стигне до автогарата, но на два пъти сгрешил посоката, после продължил пеша и накрая попаднал в опасен квартал. Там бил нападнат от банда, която искала пари от него, но той нямал какво да им даде. Успял да се справи с единия от нападателите, но останалите го пребили.

Соул влезе в стаята и завари там разплакания Уди с насинено лице. Прегърна го.

— Прощавай, Соул — каза му, хълцайки, Уди. — Прощавай, че ти създавам неприятности. Аз… просто не знаех какво да кажа. Казах им, че си ми баща. Исках час по-скоро някой да дойде да ме прибере.

— Добре си направил…

— Соул… Струва ми се, че аз нямам родители.

— Не говори такива неща.

— Освен това се скарахме с Хилел. Той сигурно ме мрази.

— Нищо подобно. Понякога приятелите се поскарват. Нормално е. Хайде да се прибираме. Да си отиваме у дома.

Наложи се Арти Кроуфорд да разговаря с полицаите, преди те да пуснат Уди заедно с чичо Соул.

В есенната нощ къщата на Балтиморови беше единствената в квартала, където прозорците още светеха. Когато двамата влязоха, леля Анита и Хилел, които ги очакваха в салона, се втурнаха към тях.

— Боже мой, Уди! — възкликна леля Анита, когато видя подпухналото му лице.

Тя отведе Уди в банята, проми раните му и оправи лепенката върху сцепената вежда, която бяха зашили.

— Боли ли? — запита го нежно тя.

— Не.

— Уди, какво те прихвана? Можеха да те убият!

— Съжалявам. Ако всички ме мразите, ще ви разбера.

— Ох, миличък, какво говориш?… — притисна го тя към гърдите си. — Как може да си помислиш подобно нещо! Как би могъл да си представиш, че някой ще те мрази? Обичаме те като наш син. Не бива никога да се съмняваш в това!

Прегърна го още веднъж, погали го по израненото лице и го отведе в неговата стая. Сложи го в постелята, полегна до него и милва косите му, докато заспи.

У Голдманови от Балтимор животът потече както преди. Ала сега Хилел вземаше сутрин със себе си футболна топка. След часовете двамата с Уди вече не посещаваха залата на „Рузвелт Хай“, а отиваха на игрището, където обикновено тренираше отборът по футбол. Те тичаха по терена и разиграваха решаващи за мача акции. Скот, който беше луд по футбола, ги придружаваше и влизаше в ролята на арбитър и коментатор, докато дъхът му не пресекнеше. „Победен тъчдаун в последните секунди на финалната среща от шампионата!“, крещеше той, свил ръце на фуния пред устата си, а през това време Уди и Хилел приветстваха празните пейки, където изпадналите във възторг зрители би трябвало да скандират имената им и да нахлуят на терена, за да вдигнат триумфално на ръце непобедимата двойка. После отиваха да отпразнуват победата в съблекалните, където Скот се представяше за агент, който набира играчи за НФЛ[2], прословутата лига по американски футбол, и ги караше да подписват листове със задачи по математика, представяйки ги за главозамайващи договори. Най-често в такива моменти пазачът, привлечен от шума, влизаше в съблекалните и те побягваха начело с Уди, последван от Хилел, а на опашката Скот, който с мъка пъхтеше и плюеше.

През пролетната ваканция Уди замина за Солт Лейк Сити на гости на баща си. Хилел му повери своята топка, за да може да играе там футбол с баща си и с двете си сестри близначки, които никога не бе виждал.