Книга за Балтиморови

Всичко щеше да свърши дотам, ако по стечение на обстоятелствата не я бях срещнал на другия ден в кафенето, където ходех обичайно. Седях си на масата и пиех кафе, зачетен във вестника, затова не забелязах кога се е приближила.

— Здравей, Маркъс — заговори ме тя.

Тъй като не се познавахме, се учудих, че знае името ми.

— Здравей, Лидия. Много ми е приятно.

— Може ли да седна? — посочи тя съседния стол.

— Разбира се.

Настани се до мен. Изглеждаше смутена. Машинално въртеше чашата с кафе.

— Струва ми се, че снощи гледа пиесата…

— Да, беше чудесно.

— Маркъс, бих искала… Искам да ти благодаря.

— Да ми благодариш ли? За какво?

— Че се съгласи да играя във филма. Много се радвам, че ме прие. Досега не съм имала възможност да ти кажа, но… твоята книга страшно ми хареса.

— Чакай, чакай, какъв филм имаш предвид?

— Ами че „Г като Голдстийн“.

Така научих от нея, че тя ще изпълнява ролята на Алиша (с други думи — Александра). Нещо не бях наясно. Кастингът бе минал, ролите бяха разпределени, бях одобрил актьорите. Но тя не беше Алиша. Нямаше начин.

— Станало е някакво недоразумение — заявих доста нетактично аз. — Вярно, че предстоят снимките на филма, но мога да те уверя, че ти не си в кастинга. Бъркаш нещо.

— Бъркам ли? Не, не. Вече подписах договора. Мислех, че знаеш… Мислех, че си дал съгласие.

— Няма такова нещо. Станало е объркване. Наистина одобрих кастинга, но ти не си определена за ролята на Алиша.

Продължи да настоява, че е права. Че същата сутрин е разговаряла със своя агент. Че прочела два пъти моята книга, за да попие атмосферата. Че много я харесала. Докато говореше, продължаваше да си играе с чашата, накрая кафето се разля и потече по масата към мен. Скочи да бърше ризата ми с книжни салфетки и дори с копринения си шал, напълно паникьосана, като не спираше да се извинява, а аз в този момент казах нещо, за което веднага съжалих:

— Виж какво, не можеш да играеш Алиша. Първо, изобщо не приличаш на нея. Второ, гледах те в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ и никак не съм убеден.

— Как така „не си убеден“? — задави се тя.

Не знам какво ми стана, но продължих:

— Смятам, че не си достатъчно талантлива, за да участваш в този филм. Точка по въпроса. Просто не ми харесваш. Не искам да имам нищо общо с теб.

Пълна липса на такт от моя страна; думи, произнесени в момент на раздразнение. Резултатът не закъсня: Лидия избухна в ридания. Нашумяла актриса плаче на моята маса. Дочух как клиентите наоколо се разшумяха, а някои вече ни снимаха. Започнах припряно да я утешавам, впуснах се в извинения, убеждавах я, че всъщност не мисля онова, което ѝ бях казал. Тя плачеше тихичко, а аз просто не знаех какво да правя. Накрая избягах и тичешком се прибрах у дома.

Знаех, че съм забъркал голяма каша, и последствията не закъсняха: само няколко часа след тази случка ме повика Рой, влиятелна личност в света на киното и продуцент на бъдещия филм „Г като Голдстийн“, който тъкмо тази седмица се намираше в Ню Йорк. Прие ме в своя кабинет във висините на небостъргач на Лексингтън Авеню.

— Вие, писателите, до един сте невротични и умствено изостанали типове! — кресна ми той, потен, зачервен, готов да се пръсне в прекалено тясната си риза. — Да разплачете любимата актриса на всички американци в някакво кафене!

Що за изрод сте вие, Голдман? Да не сте откачили? Маниак някакъв?

— Чуйте ме, Рой — мънках аз, — станало е недоразумение…

— Голдман — прекъсна ме той с тържествен тон, — вие сте най-младият обещаващ писател, с когото съм си имал работа, но в същото време сте неизчерпаем източник на главоболия!

В интернет вече бяха публикувани първите снимки на двама ни с Лидия, направени от клиентите в кафенето. Беше плъзнал слух: защо писателят Маркъс Голдман разплаква Лидия Глоър? След като бе избягала от кафенето в Сохо, тя веднага се бе обадила на някаква важна клечка в „Парамаунт“, който пък бе позвънил на Рой, а той ме бе привикал да се явя незабавно, за да присъствам на един от типичните за него пристъпи на ярост. Асистентката му Мариса продължаваше да издирва в интернет материали, свързани с „недоразумението“, тутакси ги разпечатваше и на редовни интервали ги носеше в кабинета, като съобщаваше с писклив глас:

— Още една статия, господине!

— Четете, драга Мариса, прочетете ни последните вести от корабокрушението, наречено Голдман, за да мога да оценя щетите.

— Това е от сайта „Америка днес“: „Какво се случва между нашумелия писател Голдман и актрисата Лидия Глоър? Неколцина свидетели са присъствали на ужасна свада между двете млади звезди. Ще следим по-нататъшния развой на събитията“. Вече има и коментари, господине.

— Прочетете и тях, Мариса! — ревна Рой. — Прочетете ги!

— Лиза Ф. от Колорадо: „Този Маркъс наистина е гаден тип“.

— Чухте ли, Голдман? Всички жени в Америка ви мразят!

— Рой, какво говорите? Та това е само един анонимен коментар в интернет!

— Пазете се от жените, Голдман, те са като стадо бизони: ако засегнете една от тях, всички ѝ се притичат на помощ и ви стъпкват до смърт.

— Рой — прекъснах го аз, — уверявам ви, нямам нищо общо с тази жена.