Книга за Балтиморови

— Киното, Голдман. В него е бъдещето! Вече всички искат да гледат картинки! На хората не им се мисли, иска им се да ги водят за носа! От сутрин до вечер ги командват и когато вечер се приберат у дома, се чувстват напълно изгубени. Техният господар и повелител, ръката благодетелка, която ги храни, я няма, за да ги бие и да им сочи посоката. За щастие, на тяхно разположение е телевизията. Човекът включва телевизора, коленичи пред него като пред олтар и му поверява съдбата си. „Какво да ям, господарю?“, пита той телевизора. „Замразена лазаня!“, заповядва му рекламата. И ето че той се втурва да пъхне отвратителното си ястие в микровълновата фурна. После се връща и отново пита: „Какво да пия, господарю?“. „Натъпкана със захар кока-кола!“, крещи сърдито телевизорът. И продължава да командва: „Плюскай, свиньо, плюскай!“. Нека плътта ти омекне и затлъстее. И човекът се подчинява. Човекът се тъпче. След вечеря телевизорът започва да се сърди и сменя рекламите: „Много си дебел! Много си грозен! Веднага се захващай с гимнастика! Бъди красив!“. И ето че трябва да купите електроди, които да ваят тялото ви, кремове, които да помпат мускулите ви, докато спите, вълшебни хапчета, които правят гимнастика вместо вас, защото ви мързи и защото не ви се иска нищо друго, освен да храносмелите погълнатата лазаня! Това е кръговратът на живота, Голдман. Хората са слаби същества. Стадният инстинкт ги кара да се трупат в тъмни зали, наречени кина. И хоп! Там ги дебнат рекламите, пуканките, музиката, безплатните списания, трейлърите преди филма, които им съобщават: „Нещастници! Заблудили сте се. Вървете да видите по-скоро другия филм, който е много по-добър!“. Ала работата е там, че вече сте си платили билета и няма накъде да мърдате! Значи, ви предстои да видите въпросния друг филм, но тогава ви очаква нов трейлър, за да ви напомни, че пак сте сглупили, и на вас, депресирани клетници, не ви остава нищо друго, освен да пиете сода и да се тъпчете с шоколадов сладолед, който купувате през антракта на невъзможни цени, само и само да забравите злочестата си участ. И тогава ще сте останали може би само вие, Голдман, и шепа бунтари, които ще се събират в последната оцеляла книжарница в страната, но борбата ви ще бъде обречена: победата ще принадлежи на безчетната гмеж от зомбита и роби.

Възмутен и съсипан, се проснах в един фотьойл.

— Рой, вие сте луд. Шегувате се, нали?

Вместо отговор той погледна часовника си и почука с пръст по циферблата.

— Хайде, Голдман. Време е да тръгвате, за да не закъснеете.

— Да закъснея ли? Закъде?

— За вечерята с Лидия Глоър. Минете през къщи, напарфюмирайте се и облечете костюм, защото ресторантът е много изискан.

— О, милост, Рой! Какво сте направили?

— Тя получи букет от вас, съпроводен с няколко мили думи, писани от вашата ръка.

— Но аз нищо не съм ѝ изпращал!

— Зная! Ако трябваше да чакам вие да си размърдате задника, доникъде нямаше да стигнем. Единственото, което искам от вас, е да вечеряте с нея. И непременно на публично място. Нека всички се убедят, че сте добро момче.

— Никога, Рой!

— Никакво „никога“! Това момиче е нашият златен шанс. Трябва да я глезим! Трябва да я обичаме!

— Рой, вие нищо не разбирате. Аз просто нямам какво да ѝ кажа.

— Говорите глупости, Голдман: вие сте млад, богат, красив, прочут писател сте, а какво правите? Оплаквате се, хленчите! Не е ли крайно време да престанете да се правите на гръцка оплаквачка?

В онзи паметен ден двамата с Лидия вечеряхме в „Пиер“. Смятах, че целта е просто да успокоим духовете. Ала Рой беше приготвил специален сценарий: папараците вече ни очакваха, на другия ден нашите снимки се появиха в интернет и всички повярваха, че между нас има романтична връзка.

— Четох в някакво списание статия за вас — каза Александра, след като изслуша моя разказ пред къщата на чичо ми. — Имаше ви във всички таблоиди.

— Това беше лъжа. Нагласена работа.

Тя отвърна глава настрани.

— В деня, когато прочетох тази статия, реших да обърна страницата. Дотогава те чаках, Маркъс. Надявах се да се върнеш. А ти ми разби сърцето.

*  *  *

Нешвил, Тенеси

Ноември 2007 г.

Към девет вечерта нейната приятелка Саманта позвънила на вратата. През целия ден напразно опитвала да се свърже с нея. Тъй като никой не се обадил по домофона, тя прескочила оградата, отишла до къщата и започнала да удря по вратата.

„Алекс? Отвори ми. Аз съм Сам. Цял ден не мога да те открия.“ Никой не отговорил. „Алекс, зная, че си тук, колата ти е паркирана отпред.“

Щракнала ключалка и Александра отворила вратата. Била посърнала, с подпухнали от плач очи.

— Алекс, боже мой! Какво става с тебе?

— О, Сам…

Александра се хвърлила в прегръдките ѝ и избухнала в плач. Не можела да произнесе нито дума. Саманта я отвела в салона и отишла в кухнята да приготви кафе. Тогава видяла пръснатите по масата таблоиди. Взела наслуки един и прочела заглавието.

ЛИДИЯ ГЛОЪР И ПИСАТЕЛЯТ ГОЛДМАН

ИМАТ СЪРДЕЧНА ВРЪЗКА

Александра отишла при нея в кухнята, съпроводена от Дюк.