Книга за Балтиморови

Дали като дете наистина исках мои родители да са Соул и Анита Голдман? Да, така си беше. Днес мога да призная това, без да изменя на моите собствени родители. Това бе първият акт на неблагодарност по отношение на тях. Дълго време бях убеден, че няма по-верен син от мен. При това проявявах неблагодарност всеки път, когато се срамувах от тях. За пръв път се случи през 1993 година, по време на традиционното ни пребиваване във Флорида за ваканцията. Именно тогава си дадох сметка за превъзходството на моя чичо Соул. Беше наскоро, след като дядо и баба Голдман бяха напуснали апартамента в Маями и се бяха установили в резиденция за възрастни хора в Авентура. След продажбата на апартамента съборът на Голдманови в комплект вече не беше възможен. Когато мама ми съобщи това, отначало си помислих, че вече никога няма да ходим във Флорида. Тя обаче ме успокои: „Марки, мили, ще отседнем в хотел. Всичко ще си бъде както преди“. В действителност нищо не беше както преди.

До известно време се задоволявахме с пространството на жилищния комплекс от затворен тип, където се намираше апартаментът на дядо и баба Голдман. Години наред устройвахме нашия лагер в салона, гонехме се по стълбищата, плискахме се в недотам чистия басейн, посещавахме мижавия ресторант и не ни трябваше нищо друго. Достатъчно бе да прекосим улицата, за да се озовем на плажа, а недалеч беше разположен грамадният търговски комплекс, който ни приютяваше в дъждовните дни. За мен, Хилел и Уди единственото, което имаше значение, бе да сме заедно.

След преместването се наложи пълно преустройство. За чичо Соул това бяха изключително успешни години: срещу правните си съвети получаваше огромни хонорари. Той купи апартамент в луксозна жилищна сграда в „Уест Кънтри Клъб Драйв“, наречена „Буенависта“. „Буенависта“ представляваше комплекс, включващ трийсететажна сграда с хотелско обслужване, просторна гимнастическа зала и преди всичко басейн, какъвто никога преди не бях виждал. Обкръжен от палми, в него имаше водопади, малки изкуствени острови и два ръкава, които криволичеха сред пищната зеленина. Къпещите се разполагаха с бар, разположен в нещо като пещера, със сламен сенник отпред, и бяха обслужвани направо в басейна на столове, закрепени в самата вода. Имаше и друг, традиционен бар в хижа с тераса, а до него ресторант, предназначен само за обитателите. „Буенависта“ бе напълно затворен комплекс, в който можеше да се влезе единствено през портал, охраняван двайсет и четири часа в денонощието, където въоръженият с палка пазач ви пускаше срещу пропуск.

Бях напълно омагьосан от това място. За мен то бе чуден свят, в който можехме да се движим напълно свободно от апартамента на двайсет и шестия етаж до басейна с водна пързалка и спортната зала, където се упражняваше Уди. Един ден, прекаран в „Буенависта“, бе напълно достатъчен, за да заличи всички досегашни ежегодни престои във Флорида. Съвсем естествено, престоят ни там постави на изпитание финансовите възможности на моите родители. Ето защо те откриха недалеч един мотел, „Долф’ Ин“, в който всичко ме отвращаваше: вехтото обзавеждане в стаите, закуската в тясното пространство на рецепцията, където всяка сутрин подреждаха пластмасови маси, басейнът с форма на бобова шушулка зад сградата, където водата беше толкова хлорирана, че бе достатъчно да се приближа до него и очите ми се зачервяваха, а гърлото започваше да ме дращи. На всичко отгоре за икономия родителите ми наемаха само една стая: те спяха на двойното легло, а аз до тях на походна кушетка. Спомням си колебанието на майка ми всяка зима, когато отсядахме там. Тя отваряше вратата на стаята и замръзваше за момент — несъмнено, защото също като мен си даваше сметка за неприветливата обстановка, после се съвземаше, оставяше куфара на пода, светваше лампите и докато потупваше възглавниците, сред облака прахоляк, който се вдигаше от тях, възкликваше: „Нали е добре тук?“. Не, изобщо не ни беше добре там. И то не заради качеството на хотела, нито пък заради походното легло или заради моите родители. Причината беше у Голдманови от Балтимор.

След посещението при баба и дядо всички отивахме в „Буенависта“. Хилел, Уди и аз бързахме да се качим в апартамента, за да нахлузим банските, а после отивахме да се плискаме сред изкуствените водопади в басейна, където оставахме до вечерта.

Обикновено родителите ми не се задържаха много там. Излизаха веднага след обяда. Познавах кога се канят да го направят, защото всеки път заставаха в близост до бара в хижата с надеждата да привлекат вниманието ми. През цялото време очакваха да ги погледна, а аз се преструвах, че не ги виждам. Накрая се примирявах и доплувах до тях. „Марки — казваше ми мама, — ние ще вървим. Трябва да направим някои покупки. Може да дойдеш с нас, но ако искаш, остани да си играеш с братовчедите.“ Всеки път решавах да остана в „Буенависта“. За нищо на света не бих изгубил дори един час, който можех да прекарам на това място.