Книга за Балтиморови

Дните, които прекарвах в „Буенависта“ у Балтиморови, бяха озарени от слънце и щастие. Ала всяка вечер чудното ми битие при тях се вгорчаваше от моите родители, без те да имат каквато и да било вина за това. В какво се състоеше вината им? Че идваха да ме приберат. Всяка вечер сядах в колата под наем с мрачно изражение. И всеки път майка ми питаше: „Добре ли прекара, миличък?“. Много ми се искаше да ѝ обясня колко нищожни са те с баща ми. И да изброя всички онези „защо“, които пареха на езика ми всеки път, когато се разделях с Балтиморови, за да се завърна при Монтклеърови. Защо нямаме лятна вила като чичо Соул? Защо нямаме апартамент във Флорида? Защо Уди и Хилел могат да спят заедно в „Буенависта“, а аз трябва да се свивам на походно легло в мизерната стая на хотел „Долф’ Ин“? Защо в края на краищата Уди бе избраното, пожеланото дете? Късметлията Уди, който бе сменил нищожните си родители с чичо Соул и леля Анита? Защо на негово място не бях аз? Ала вместо това се примирявах с положението си да бъда послушното дете на Голдманови от Монтклеър и преглъщах всички тези въпроси, оставили горчив вкус в устата ми. Защо и ние не бяхме като Голдманови от Балтимор?

В колата мама ме поучаваше: „Когато се завърнем в Монтклеър, не забравяй да се обадиш на чичо Соул и леля Анита. Те бяха толкова добри с теб“. Нямаше нужда да ми напомня, че трябва да им благодаря. Обаждах им се след края на всяка ваканция. От любезност и от носталгия. Казвах: „Чичо Соул, благодаря за всичко“, а той ми отговаряше: „Няма нищо. Не е необходимо непрекъснато да ми благодариш. Аз ти благодаря за това, че си толкова мило момче, и за удоволствието да прекарваме времето си с теб“. А когато телефона вдигаше леля Анита, отговорът ѝ беше: „Марки, сладурче, та това е нормално, нали сме едно семейство“. Изчервявах се, когато по телефона ме наричаше „сладурче“. Изчервявах се и всеки път, когато ме посрещаше с думите: „Ставаш все по-хубав“, или когато ме потупваше по гърдите с думите: „Виж ти как си заякнал!“. След това дни наред се гледах в огледалото с блажена и самодоволна усмивка. Дали като юноша се влюбвах в моята леля Анита? Без никакво съмнение. Влюбвах се в нея всеки път, когато я видех.

Години по-късно, през зимата след успеха на моя първи роман, тоест около три години след Драмата, си позволих лукса да прекарам празниците в моден хотел в Саут Бийч. За пръв път след „Буенависта“ отново бях в Маями. Спрях колата пред познатата желязна врата.

Служителят от охраната подаде глава от будката.

— Добър ден, господине. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искал да вляза за момент, ако е възможно.

— Тук ли живеете?

— Не, но добре познавам това място. Мои близки живееха тук.

— Съжалявам, господине, но след като не живеете тук и нямате покана, ще ви помоля да си вървите.

— Близките ми живееха на двайсет и шестия етаж, апартамент 2609. Семейство Голдман.

— В моя регистър няма „Голдман“, господине.

— Кой живее сега в апартамент 2609?

— Нямам право да ви дам подобно сведение.

— Бих искал да вляза поне за десет минути. Просто да хвърля един поглед на басейна. Да видя дали е променен.

— Господине, боя се, че трябва да ви помоля веднага да си вървите. Това е частна собственост. В противен случай ще се обадя в полицията.

11

През един горещ следобед в Бока Ратон Александра пристигна у дома под предлог, че търси кучето, което беше избягало, както правеше всеки ден.

— Какво би могло да прави твоето куче при мен?

— Нямам представа.

— Ако го бях видял, щях да ти го доведа.

— Вярно. Прощавай за безпокойството.

Накани се да си ходи, но аз я задържах.

— Почакай… Какво ще кажеш за едно кафе?

Гледаше ме с усмивка.

— Нямам нищо против…

Помолих я да изчака за момент.

— Дай ми само две минути, ако обичаш. Вътре е ужасно разхвърляно.

— Няма значение, Марки…

Трепвах всеки път, когато ме наричаше така. Ала все пак настоях:

— Срамота е човек да посреща гости в такава обстановка. Потърпи само минутка.

Побързах да отида на терасата отзад. С началото на горещините Дюк бе придобил навика да си почива в детския надуваем басейн, който бях купил специално за него.

Обърнах го, за да излея водата и същевременно да изкарам от него Дюк. Той веднага придоби печален вид. „Съжалявам, драги, но трябва да изчезваш.“ Кучето седна на задните си лапи и се вторачи в мен. „Хайде! Марш оттук! Стопанката ти е на входната врата.“ Тъй като Дюк не помръдваше, хвърлих гумената му топка колкото се може по-далече. Тя цопна в езерото и той се втурна да я гони.

Побързах да отворя на Александра. Разположихме се в кухнята, включих кафе машината, а през това време тя погледна през прозореца и видя своето куче да плува в езерото.

— Не може да бъде! — възкликна тя. — Ето го Дюк.

Престорих се на учуден и отидох при нея, за да установя на свой ред това необикновено съвпадение.

Повикахме Дюк и той излезе от водата с топката между зъбите. Тя му я взе, а аз казах: „Хората хвърлят в езерото какво ли не“.