Книга за Балтиморови

Остана при мен доста дълго. Когато реши, че е време да си ходи, аз я придружих до вратата. Тупнах приятелски по гърба Дюк. Тя спря и ме изгледа мълчаливо: стори ми се, че се кани да ме целуне. После внезапно се обърна и си тръгна.

Проследих я с поглед, докато слизаше надолу по стъпалата и отиваше към колата си. След това включи двигателя и си замина. Едва тогава зърнах спрения на улицата черен ван и мъжа, който седеше зад волана. В момента, когато улови погледа ми, той на свой ред включи двигателя. Втурнах се към него. Мъжът потегли рязко. Хукнах подире му, викайки му да спре, но колата зави зад ъгъла, преди да се сетя да погледна номера ѝ.

Привлечен от шума, Лио излезе пред вратата на своята къща.

— Всичко наред ли е, Маркъс? — извика ми той.

— Някакъв тип беше тук в един ван — отвърнах задъхано аз. — Изглеждаше доста странно.

Лио слезе при мен на улицата.

— Черен ван, нали? — запита той.

— Да.

— На няколко пъти го мярнах. Мислех си, че е някой от съседите.

— Всичко друго, но не и съсед.

— Смятате ли, че сте заплашен?

— Ами… Нямам представа.

Реших все пак да се обадя в полицията. Десетина минути по-късно пристигна патрулната кола. За нещастие, не бях в състояние да направя каквото и да било описание. Бях видял единствено черния ван. Полицаите ме посъветваха да им се обадя веднага щом забележа нещо необичайно, и обещаха да включат нашата улица в нощния си маршрут.

*  *  *

Балтимор

Януари 1994 г.

Бандата на Голдманови се състоеше от нас тримата. Ала така и не бях наясно дали съм неизменен неин член, или всъщност имаше съюз между Хилел и Уди, към който се бях присламчил. През годината, когато прекарахме ваканцията в „Буенависта“, Скот Невил се сближи с моите братовчеди и дори започна да ми се струва, че спечелвайки приятелството им, бе на път да заеме моето място.

Скот беше странно момче, знаеше всичко за футбола и нерядко, когато се обаждах по телефона на моите братовчеди, те започваха с думите: „Няма да отгатнеш какво направи Скот днес в училище…“.

Ревнувах ужасно: виждал го бях и знаех, че у него има нещо необикновено симпатично. На всичко отгоре болестта му допълнително предизвикваше съчувствие. Особено неприятно ми ставаше, когато си го представях в количката, тикана от Уди и Хилел, да се пъчи като някакъв африкански цар в носилка.

След коледната ваканция той дори бе включен в бригадата „Градинари Голдман“ след едно произшествие, което прикова Скункс към леглото.

През зимата в задълженията на Скункс влизаше и почистването на снега пред гаражите и по алеите към къщите на неговите клиенти. Това беше трудна и изтощителна работа, особено през годините, когато постоянно валеше сняг.

Една съботна сутрин, когато Уди и Хилел гребяха с лопати снега пред гаража на една клиентка, Скункс пристигна разярен:

— По-живо, лайнари такива! Още ли не сте приключили тук?

— Правим каквото можем, господин Скункс — оправда се Хилел.

— Можете и повече! И освен това се казвам Бънк! Бънк! А не Скункс!

Както нерядко правеше, той размаха към тях лопатата, сякаш искаше да ги удари.

— Обади ми се госпожа Болдинг. Каза ми, че миналата седмица не сте ходили у нея, и се оплака, че едва успяла да излезе от къщи.

— Бяхме във ваканция — опита да обясни Уди.

— Пука ми за вашата ваканция, лайнари! Действайте по-бързо!

— Не се тревожете, господин Скункс — успокои го Хилел. — Ще се справим.

Лицето на Бънк стана мораво.

— Бънк! — кресна той — ИМЕТО МИ Е БЪНК! БЪНК! Колко пъти ще ви го напомням? Бънк е Б! Б като… Б като…

— Може би Б като Бънк? — подсказа му Хилел.

— Б като бой по мутрата ти! Да те вземат мътните! — избухна Бънк и внезапно се строполи на земята.

Уди и Хилел се втурнаха към него. Той се гърчеше като червей и стенеше: „Гърбът ми! Гърбът ми, мамка му!“. Крещейки, клетият Скункс толкова се бе напрегнал, че гърбът му се беше схванал. Хилел и Уди го завлякоха до дома, където леля Анита го сложи да легне на канапето в салона и го прегледа. Изглежда, имаше прищипан нерв. Нищо сериозно, но се налагаше за известно време да не се движи. Тя му предписа обезболяващи и го закара до тях. Чичо Соул, Уди и Хилел я последваха с камионетката, която беше на съседната улица. След като сложиха Скункс да си легне, леля Анита и чичо Соул отидоха да купят лекарствата и да му напазаруват, а през това време Уди и Хилел му правеха компания. Седнали на края на леглото, те ненадейно видяха как от окото му се отрони сълза и се стече по загрубялото му, сбръчкано от годините лице. Скункс плачеше.

— Не плачете, господин Скункс — опита се да го утеши Уди.

— Ще си загубя клиентите. Ако не мога да работя, ще си загубя клиентите.

— Не се тревожете за това, господин Скункс. Ние ще се справим с всичко.

— Малки лайнари, обещайте ми, че ще се погрижите за моите клиенти.

— Обещаваме, бедни господин Скункс.

Същата вечер братовчедите ми се обадиха, за да ми съобщят какво се е случило. Реших веднага да замина за Балтимор, за да им помогна. Честта на бандата на Голдманови беше най-важна от всичко: дадената дума трябваше да се спази.