Книга за Балтиморови

Това свое качество тя съхрани завинаги: всеки, който я познава, ще ви каже колко мила, чудесна и нежна е Александра. Въпреки световния успех, славата, парите и всичко, което върви редом с тях, тя си остана онова отзивчиво, ласкаво и сърдечно момиче, което ни караше да мечтаем от висотата на нашите тринайсет години.

— Значи, живеете в квартала — попита ни тя, като грабна една сламка и я потопи последователно в нашите чаши, за да пийне.

— Живеем на Уилоуик Роуд — отвърна Хилел.

Тя се усмихна. Когато се усмихваше, бадемовите ѝ очи придобиваха дяволито изражение.

— Аз живея в Монтклеър, Ню Джърси — почувствах се задължен да уточня.

— И сте братовчеди?

— Моят и неговият баща са братя — обясни Хилел.

— Аз пък живея у Хилел и неговите родители. Ние сме като братя.

— Така че всички сме братовчеди — заключих аз.

Избухна в лъчезарен смях. Така навлезе в живота ни това момиче, в което тримата щяхме да се влюбим. А-лек-сан-дра. Няколко букви и четири срички, които скоро щяха да преобърнат надолу с главата нашия свят.

12

Балтимор, Мериленд

Пролет — Есен 1994 г.

През последвалите две години тя озари нашето битие.

Мили мои братовчеди, ако бяхте все още тук, заедно бихме разказали как ни омагьоса тя.

През лятото на 1994 година помолих родителите ми след пребиваването в Хемптънс да остана за още две седмици в Балтимор. Само и само да бъда близо до нея.

Тя се привърза към нас и оттогава постоянно киснехме у семейство Невил. Най-често голямата сестра и по-малкият брат никак не се разбират. Поне такова беше впечатлението от разказите на моите съученици в Монтклеър. Обикновено се наричат взаимно с всякакви имена и си правят мръсни номера. В семейство Невил изобщо не беше така. Причината несъмнено беше болестта на Скот.

Александра харесваше нашата компания. Стремеше се дори да прекарва повече време с нас. А и Скот обожаваше присъствието на сестра си. Тя го наричаше „сладур“ и по всякакъв начин проявяваше своята нежност към него. Когато гледах как го глези, прегръща, как го гали по главата, и на мен ми се искаше да съм болен от муковисцидоза. Като представител на Монтклеърови не можех да се оплача от липса на внимание, но фактът, че едно дете може да се радва на толкова грижи, ме изумяваше.

Отправях към небето безброй обети в замяна на една хубава муковисцидоза. За да помогна на Всевишния, скришом ближех вилиците на Скот и пиех от неговата чаша. Щом се закашляше, заставах срещу него с широко отворена уста, за да поема заразата.

Отидох на лекар, но за нещастие, той заключи, че съм в цветущо здраве.

— Имам муковисцидоза — заявих аз, за да го улесня в диагнозата.

Той избухна в смях.

— Моля ви! — възмутих се. — Малко уважение към болните.

— Маркъс, нямаш муковисцидоза.

— Откъде сте сигурен?

— Сигурен съм, защото съм твой лекар. В чудесна форма си.

От този момент нататък в Балтимор нямаше уикенд, който да прекараме без Александра. Тя бе всичко, за което бихме могли да бленуваме: забавна, умна, красива, нежна и мечтателна. Онова, с което наистина ни омайваше, беше музикалната ѝ дарба. Бяхме нейната първа публика. Викаше ни у тях, вземаше китарата и започваше да свири. Ние слушахме прехласнати.

Можеше да свири в продължение на часове, а и ние не се изморявахме. Изпълняваше ни своите композиции и искаше мнението ни. Само след няколко месеца леля Анита записа Хилел и Уди на уроци по китара, а в Монтклеър майка ми отказа да направи това за мен с унищожителния аргумент: „Уроци по китара ли? Че за какво са ти?“. Струва ми се, тя лесно би се съгласила, ако ставаше въпрос за цигулка или арфа. Би приела да ме види виртуоз или оперен певец. Ала достатъчно бе да спомена, че искам да стана поп звезда, и тя веднага си представяше как обикалям от град на град като някакъв циркаджия с дълга мръсна коса.

Александра стана първият и единствен член от женски пол на бандата на Голдманови. Тя тъй бързо и неусетно се превърна в неразделна част от нашата група, че се питахме как сме могли да живеем толкова дълго без нея. Споделяше нашите вечери на пица у Балтиморови, посещаваше заедно с нас бащата на леля Анита в „къщата на мъртвите“, като там дори спечели традиционната ни надпревара с инвалидна количка. Беше в състояние да изпие толкова буталки „Доктор Пепър“, колкото всеки от нас, и да се оригва също толкова силно.

Семейство Невил страшно ми харесваше. Започвах да си мисля, че цялото население на Балтимор е надарено с по-специални гени. Доказателство за това бе, че всичките Невилови бяха също толкова красиви и привлекателни, колкото и Голдманови. Патрик работеше в банка, а Джилиан беше трейдър[3]. Бяха пристигнали от Пенсилвания няколко години преди това, но и двамата бяха родени в Ню Йорк. Бяха необикновено добри с нас. Домът им беше винаги широко отворен за трима ни.