Книга за Балтиморови

— Вижте какво — започна той, въртейки нервно между пръстите си чашата вода, — първо, прощавайте, че идвам без предупреждение, но искам да ви направя доста необичайно предложение. От известно време наблюдавам играта на Удроу в неговия отбор по футбол. Определено има дарба. Потенциалът му е огромен. Бих искал да го взема в отбора на гимназията. Зная, че вашите деца посещават частно училище, а „Бъкери“ е общинско учебно заведение, но тази година моят отбор е начело и мисля, че с помощта на играч като Уди имаме всички шансове да спечелим първенството. Естествено, той може да се включи в местния отбор, но няма да напредне, докато ако играе при нас, наистина ще стане добър. Смятам, че това е възможност както за „Бъкери“, така и за Уди. По принцип никога не каня родители да запишат детето си в нашата гимназия само за да се сдобия с още един добър играч. Справям се с наличните сили, защото това ми е работата. Но сега случаят е друг. Не си спомням да съм виждал момче на неговата възраст да играе така. Ето защо много бих искал Удроу да влезе в нашия отбор още от началото на учебната година.

— „Бъкери“ не е най-близката до нас общинска гимназия — отбеляза леля Анита.

— Вярно, но това не бива да ви тревожи. Лесно може да се оправим с районирания прием на учениците. Стига вашето момче да иска да постъпи в „Бъкери“, това непременно ще стане.

— Ти какво мислиш? — обърна се чичо Соул към Уди.

Той се замисли за момент и след това запита треньора Бендам:

— Защо тъкмо аз? Защо толкова искате да дойда във вашата гимназия?

— Защото съм те виждал как играеш. А през цялата ми кариера никога не съм срещал подобно нещо. Ти си силен, тежък и при все това бягаш със светлинна скорост. Сам струваш колкото трима мои играчи. Не казвам това, за да се възгордееш. Все още си далеч от възможностите си. Ще трябва да работиш здравата. Да вложиш всичко от себе си. Това ще бъде моя грижа. За мен няма никакво съмнение, че благодарение на футбола по-късно ще можеш да получиш стипендия за кой да е университет в страната. Все си мисля обаче, че за това няма да ти остане време.

— Какво искате да кажете? — запита чичо Соул.

— Струва ми се, че един ден това момче ще стане звезда в НФЛ. Повярвайте ми, обикновено съм пестелив на комплименти. Ала след онова, което видях през последните месеци на терена…

През следващите дни у Голдманови от Балтимор предложението на треньора Бендам беше единствената тема за разговор на масата по време на вечерята. Всички смятаха, че възможността Уди да бъде включен във футболния отбор на „Бъкери“ е важна новина. Според прагматичната преценка на чичо Соул и леля Анита това бе единствен по рода си шанс за Уди да учи в престижен университет. Хилел и Скот пък обръщаха внимание на предсказанието, направено от треньора, и го виждаха богат и известен. „Знаеш ли колко печелят професионалните футболисти? — повтаряше възбудено Хилел. — Милиони! Печелят милиони долари. Уди, това е страхотно!“

Направеното проучване показа, че „Бъкери Хай“ е добра гимназия, с взискателни преподаватели и известен футболен отбор. Когато треньорът Бендам отново дойде у Балтиморови, за да чуе окончателното решение, Уди, Хилел и Скот вече го очакваха пред къщи. „Съгласен съм да играя футбол в „Бъкери“, ако съдействате моите приятели Хилел и Скот да се запишат в същата гимназия.“

Наложи се след това да убеждават родителите на Скот, че трябва да го запишат в общинска гимназия, което не стана лесно. По покана на леля Анита те дойдоха на вечеря у Балтиморови без сина си.

— Деца, оценяваме всичко, което правите за Скот — обърна се госпожа Невил към Уди и Хилел. — Трябва да имате предвид обаче колко сложно е положението му. Той е болен.

— Знаем, че е болен, но все пак трябва да ходи на училище, нали? — възрази Уди.

— Мили мои — обади се меко леля Анита, — за Скот може би ще бъде по-добре в частно училище.

— Само че Скот иска да дойде с нас в „Бъкери“ — настоя Хилел. — Няма да бъде честно, ако му откажете.

— Нужно му е специално внимание — обясни Джилиан. — Зная, че му мислите доброто, но с този ваш футбол…

— Не се тревожете, госпожо Невил — каза Хилел, — няма да се налага той да тича. Уди ще го вози в количка.

— Деца, той не е привикнал към подобни вълнения.

— Но е щастлив с нас, госпожо Невил.

— Другите деца ще му се подиграват. В частно училище ще се чувства по-сигурен.

— Ако някой посмее да му се подиграва, ще му разбием носа — любезно обеща Уди.

— Никой на никого няма да разбива носа — обади се сърдито чичо Соул.

— Прощавай, Соул — извини се Уди. — Просто исках да помогна.

— Това не е начинът.

Патрик хвана ръката на жена си.

— Джил, Скот е толкова щастлив с тях. Никога преди не сме го виждали такъв. Най-сетне чувства, че живее.