Книга за Балтиморови

— Смятам, че не внимава, защото не е мотивиран — обясни им любезно госпожица Андерсън.

— И какво трябва да се направи в такъв случай?

— Хилел наистина е необикновено интелигентен. Проявява любознателност във всякакви области. Знае много повече от мнозинството свои съученици. Миналата седмица напразно се опитвах да обясня на класа принципите на федерализма и функционирането на американската държава. А ето че той познава политиката на пръсти и дори направи сравнение с Древна Гърция.

— Да, той много се интересува от Античността — с тъжна усмивка потвърди леля Анита.

— Господин и госпожо Голдман, Хилел е четиринайсетгодишен, а чете трудове по римско право…

— Какво се опитвате да ни кажете? — запита чичо Соул.

— Че може би Хилел би се чувствал по-добре в частно училище. С подходяща за него програма. Там ще бъде много по-мотивиран.

— Само че той вече беше в частно училище… А освен това никога не би приел да се раздели с Уди.

Чичо Соул и леля Анита се опитаха да разговарят със сина си, за да разберат какъв е проблемът.

— Смятам, че за нищо не ставам, това е проблемът — оплака се Хилел.

— Как може да говориш подобни неща?

— Защото не мога нищо да постигна. Не успявам да се съсредоточа. Дори да се стараех, пак бих се провалил. В час не разбирам нищо, напълно съм объркан!

— Как така не разбираш нищо? Хилел, та ти си толкова умно момче! Не може да не успееш.

— Обещавам да положа усилия — заяви Хилел.

Леля Анита и чичо Соул поискаха също така среща с директора Бърдън.

— Може би Хилел чисто и просто скучае в час — обясни им Бърдън. — Само че освен това има склонност да хленчи и не приема никой да му противоречи. Записа се в курса по драматично изкуство и изведнъж се отказа.

— Отказал се е, защото вие сте цензурирали пиесата…

— Как така „цензурирал“? Охо, господин Голдман, крушата не пада по-далече от дървото. Все едно чувам вашия син. Независимо дали е Стайнбек, неприличните думи нямат място в театралното представление на една гимназия. Вижда се, че не на вашата глава висят родителите на учениците. Хилел просто трябваше да избере по-подходяща пиеса. Как е възможно четиринайсетгодишни да играят Стайнбек?

— Може би Хилел е твърде развит за годините си — намекна леля Анита.

— Да, да, да — въздъхна Бърдън, — този припев ми е познат: „Моето дете е толкова интелигентно, че може да бъде сметнато за умствено изостанало“. Постоянно чувам: „Нашето дете е специално и дрън-дрън, то се нуждае от дрън-дрън“. Господин и госпожо Голдман, не забравяйте, че това е общинска гимназия и тук отношението към всички е еднакво. Не може да измисляме специални правила за еди-кой си, дори за това да са налице основателни причини. Как си представяте всеки ученик да се готви по отделна учебна програма под предлог, че е „специален“? Достатъчно грижи си имам с храната в стола с всички тези индуси, евреи, мюсюлмани и всякакви други досадници, които, представете си, не могат да ядат като всички останали.

— Какво по-точно искате да кажете? — запита чичо Соул.

— Чисто и просто, че Хилел трябва да бъде по-старателен. Да знаете само колко деца съм имал в тази гимназия, които според техните родители са били гении, а няколко години по-късно ги виждате да работят на касата в някоя бензиностанция.

— Нима имате нещо против хората, които работят в бензиностанциите?

— Нямам нищо против, разбира се! Защо се хващате за думата? Много сте агресивни във вашето семейство! Искам да кажа само, че Хилел може би трябва по-скоро да си учи уроците, вместо да се прави на многознайко и да си въобразява, че е по-умен от всички учители, взети заедно. Слабите му оценки се дължат на това, че не се готви достатъчно. Точка по въпроса.

— Естествено, че не се готви достатъчно, господин Бърдън — обади се леля Анита. — Нали заради това сме тук. Не работи достатъчно, защото му е скучно. Нуждае се от стимул, от насърчение. На път е да пропилее способностите си…

— Господин и госпожо Голдман, внимателно прегледах успеха му. Разбирам, че ви е трудно, но по принцип, когато някой ученик има лоши оценки, това означава, че не му достига умствен багаж.

— Господин директор, нали не забравяте, че чувам всичко, което казвате — обади се Хилел, който присъстваше на разговора.

— А, ето че и малкият нахалник се обади. Не може поне за малко да си държи устата затворена! Сега, Хилел, разговарям с твоите родители. Имай предвид, че ако по този начин се отнасяш към преподавателите, никак не е чудно, че никой от тях не може да те понася. Що се отнася до вас, господин и госпожо Голдман, изслушах вашата ария на тема „нашето дете е свръхинтелигентно и затова има слаби оценки“. Съжалявам, но това са две взаимноизюпочващи се неща. Свръхинтелигентните дори не се мяркат в гимназиите, защото на дванайсетгодишна възраст вече се дипломират в Харвард.