Книга за Балтиморови

С напредването на първенството Хилел и Скот все по-успешно се вписваха в колектива на „Дивите котки“. Присъстваха на всички тренировки, заедно с момчетата от отбора навличаха спортни екипи в съблекалнята, след което сядаха на пейката, за да наблюдават играта. Когато отборът гостуваше, пътуваха със същия автобус, стегнати в сако и вратовръзка като всички останали. Постоянно бяха с футболистите и те бързо ги приеха като пълноправни членове. Трогнат от тяхната съпричастност, Бендам реши да им отреди официална длъжност и им предложи да отговарят за материалната база. Опитът трая само четвърт час, защото ръцете на Хилел се оказаха прекалено слаби, за да вдигнат каквото и да било, а на Скот дъх не му достигаше.

Тогава треньорът ги настани на скамейката до себе си и им разреши да дават съвети на играчите. Те с радост се заеха с това и техният анализ на играта бе необикновено точен. След тренировката викаха едно по едно момчетата, които се явяваха с готовност като пред Делфийския оракул. „Хабиш прекалено много енергия, защото бягаш като кон, без това да е необходимо. Стой на поста си и действай само когато играта приближи до теб.“ Младите гиганти с каски ги слушаха с внимание. Хилел и Скот бяха единствените ученици в историята на гимназията, които имаха право да носят якетата в керемидено и черно на „Дивите котки“, без официално да са членове на отбора. Когато след тренировката Бендам се провикваше: „Добра работа, Голдман“, Уди и Хилел се обръщаха и отговаряха в един глас: „Благодаря, тренер“.

Не след дълго вечер на масата у Голдманови от Балтимор единствена тема за разговор стана футболът. След връщане от тренировка Уди и Хилел описваха подробно поредния си подвиг.

— А уроците? — питаше леля Анита. — Там всичко наред ли е?

— Наред е — отвръщаше Уди. — Е, не чак дотам, но Хилел ми помага. На него не му се налага да учи, защото веднага запомня всичко.

— На мен ми е малко скучно, тате — често се оплакваше Хилел. — Гимназията се оказа съвсем не такава, каквато си я представях.

— А ти как си я представяше?

— Знам ли? Може би по-стимулираща. Но все пак нали го има футбола.

Тази година „Дивите котки“ от „Бъкери“ стигнаха до четвъртфиналите на шампионата. След зимната ваканция футболният сезон бе приключил, така че Уди, Хилел и Скот решиха да си намерят друго занимание. Скот обичаше театъра. Оказа се, че подобна дейност е полезна за дишането му. Тримата се записаха в курса по драматично изкуство, воден от тяхната преподавателка по литература госпожица Андерсън, млада и изключително мила жена.

Хилел притежаваше вроден талант на водач. На футболния терен беше треньор, а на сцената се превърна в режисьор. Той предложи на госпожица Андерсън да постави театрална адаптация на „За мишките и хората“ и тя с възторг се съгласи. Тъкмо тогава започнаха нови неприятности.

Хилел организира прослушване с участниците в курса и манипулира разпределението на ролите, като Скот с огромна радост прие да играе Джордж, а на Уди се падна ролята на Лени.

— Ти трябва да играеш слабоумния — обясни Хилел на Уди.

— Хей, не искам да играя слабоумен… Госпожице Андерсън, не можете ли да намерите друг? Пък и никак не ме бива за тези работи. На мен ми дайте да играя футбол.

— Млъквай, Лени — заповяда му Хилел. — Върви да си вземеш текста, ще направим проба. Хайде, всички по местата.

Ала след първата репетиция мнозина родители се оплакаха на директора Бърдън за съдържанието на творбата, която трябва да играят учениците. Той се съгласи с тях и препоръча на госпожица Андерсън да избере по-подходяща пиеса.

Изпаднал в ярост, Хилел отиде в кабинета на директора за обяснение.

— Защо сте забранили на госпожица Андерсън да постави с нас „За мишките и хората“?

— Родителите на някои ученици се оплакаха от пиесата и аз смятам, че имат право.

— Любопитен съм да знам от какво толкова се оплакаха.

— В текста има много груби изрази и ти отлично знаеш това. Хайде, Хилел, наистина ли искаш това представление, което би трябвало да е гордост за училището, да гъмжи от най-долен жаргон и богохулни ругатни?

— Ами че това е Джон Стайнбек! Да не сте полудели, господин директор?

Бърдън го изпепели с поглед.

— Ти самият си луд, Хилел, след като се осмеляваш да ми говориш с такъв тон. Ще проявя снизхождение, като се престоря, че не съм те чул.

— Но вие не можете да забраните творба на Стайнбек!

— Стайнбек или не, няма да допусна подобна ужасна и провокативна книга да бъде четена в това училище.

— Значи, това училище не струва нищо!

Напълно вбесен, Хилел напусна курса по драматично изкуство. Беше сърдит на Бърдън, на всичко онова, което той олицетворяваше, на гимназията. Отново стана унил, както през най-трудните времена в „Оук Трий“, чувстваше се обезсърчен. Успехът му спадна катастрофално и накрая госпожица Андерсън покани на среща родителите му. Леля Анита и чичо Соул изобщо не бяха в течение и с удивление гледаха промяната у Хилел, който вече не беше предишното лъчезарно момче. Изгубил бе всякакъв интерес към учението, държеше се невъзпитано с преподавателите и непрекъснато носеше у дома слаби оценки.