Книга за Балтиморови

— Знаете ли, че учениците сами организират тренировки? — запита той треньора.

— Да — отвърна Бендам.

— И не намерихте за необходимо да ги прекратите?

— Защо да го правя? Моите играчи напредват. Сам знаете правилника, господин директор: извън сезона треньорите нямат право да работят с отбора. Страхотен шанс е, че през това време Хилел прави групови тренировки, без да нарушава правилата.

Бърдън въздъхна и се обърна към Хилел:

— А на теб никога ли не са ти казвали, че не бива да мъкнеш болни деца в ръчна количка? Та това е унизително!

— Господин Бърдън — обади се Скот, — не е това, което си мислите! Напротив, никога не съм се чувствал толкова щастлив, колкото през последните месеци.

— Значи, си доволен, че те возят в количка?

— Да, господин директор.

— За бога, това е гимназия, а не цирк!

Бърдън отпрати треньора, а също Скот с родителите му, за да поговори насаме със семейство Голдман.

— Хилел — започна той, — ти си умно момче. Нали виждаш в какво положение е малкият Скот Невил? Подобни упражнения са опасни за него.

— Напротив, смятам, че благодарение на тях той укрепва.

— Да не би да си лекар?

— Не съм.

— В такъв случай мнението ти няма никакво значение. И виж какво, малък нахалнико, това не е молба, а заповед. Престани да возиш това малко болно дете в количка и да го караш да прави всякакви упражнения. Имай предвид, че това, което казвам, е много важно.

— Съгласен съм.

— Да не съм чул повече за такива неща. Искам да ми обещаеш.

— Обещавам.

— Добре. Отлично. Оттук нататък никакви тайни тренировки. Не си член на отбора и нямаш работа при тях. Да не съм те видял повече в техния автобус, в съблекалнята или където и да било. Занапред не желая да се занимавам с теб.

— Първо беше театърът, а сега футболът. Гоните ме отвсякъде! — възмути се Хилел.

— Не те гоня отникъде, от теб се иска само да спазваш правилата в нашата гимназия.

— Та аз не съм нарушил нито едно правило, господин директор. Няма забрана да водя тренировки на отбора извън сезона.

— Забранявам ти и толкова!

— И на какво законово основание?

— Хилел, искаш ли да бъдеш изгонен от гимназията?

— Не, разбира се, но какъв е проблемът да тренирам отбора извън сезона?

— Да тренираш отбора? И наричаш това тренировка? Да покатериш болно от муковисцидоза дете в количка и да го тикаш насам-натам по игрището, това според теб тренировка ли е?

— Имайте предвид, че съм чел правилника. В него няма забрана един играч да пренася друг, у когото е топката.

— Така, значи! — повиши глас Бърдън, на път да излезе от кожата си. — Правиш се на адвокат? Адвокат на малки деца в ръчни колички?

— Искам просто да не проявявате такава психоригидност.

Напълно съкрушен, директорът се обърна към чичо Соул и леля Анита:

— Господин и госпожо Голдман, Хилел е добро момче. Само че това е общинско училище. Ако не сте доволни, можете да го прехвърлите в частно.

— Нека напомня, че гимназията „Бъкери“ сама ни покани — възрази Хилел.

— Това се отнася за Уди. При теб е различно: ти си тук само защото Уди пожела да бъдете заедно и ние приехме. Ето защо си напълно свободен да смениш училището, стига да желаеш това.

— Много любезно от ваша страна. Значи, ми биете шута!

— Не бия на никого никакъв шут! Наистина смятам, че си добро момче, ценя те, но ти си оставаш ученик като всеки друг. Ако искаш да останеш в общинско учебно заведение, трябва да приемеш неговите правила. Така функционира системата.

— Вие сте посредствен човек, господин директор. И гимназията ви е посредствена. Значи, единственото решение, което предлагате, е да ме изпратите в частно училище? Приравнявате всичко към най-ниската степен! Забранявате Стайнбек заради три груби думи, но сте неспособен да схванете значението на неговото творчество! И при това се криете зад разни правилници, за да оправдаете липсата у вас на интелектуална амбиция. Само не говорете за функционирането на системата, защото нашата училищна система е в състояние на пълна дисфункция и вие отлично знаете това. А една държава, където образователната система не е в ред, не може да се нарече нито демократична, нито правова!

Възцари се продължително мълчание. Накрая директорът запита с въздишка:

— Хилел, на колко си години?

— На четиринайсет, господин директор.

— На четиринайсет. И защо в такъв случай не караш скейт като твоите връстници, вместо да се питаш дали правовата държава зависи от качеството на образователната система?

Бърдън стана и отиде да отвори вратата в знак, че разговорът е приключил. Уди, който чакаше на един стол в коридора, чу думите, с които директорът изпрати чичо Соул и леля Апита, докато се ръкуваше с тях:

— Струва ми се, че вашето синче никога няма да си намери мястото тук.

Хилел се разплака:

— Не, вие не ме разбрахте! Цял час ви обяснявам, а вие дори не благоволихте да ме изслушате. — Сетне се обърна към родителите си: — Мамо, тате, просто искам някой да ме изслуша. Искам поне малко уважение!

За успокоение на духовете четиримата Балтиморови отидоха да изпият по един млечен шейк в „Деъри Шек“ в „Оук Парк“. Настаниха се на две срещуположни пейки и останаха необичайно мълчаливи.