Книга за Балтиморови

Уди реши да вземе мерки и да мотивира Хилел, като му даде възможност да се занимава с онова, което прави най-добре: да участва в тренировките на футболния отбор. По това време редовни тренировки нямаше поради забрана от страна на лигата. Ала нищо не пречеше играчите да се събират за колективни упражнения. По молба на Уди целият отбор започна да тренира два пъти седмично под ръководството на Хилел, асистиран от Скот. Целта на тази предварителна подготовка бе да победят в шампионата следващата есен и от седмица на седмица играчите все по-ясно си представяха как вдигат купата, включително Скот, който един ден сподели пред Хилел:

— Хил, много искам да играя. Не ми харесва да съм треньор. Искам да играя футбол. Следващата година да бъда на терена. Да стана част от отбора.

Хилел го погледна със съжаление.

— Виж какво, Скот, твоите родители никога няма да се съгласят.

Скот направи печална физиономия. Седна на тревата и откъсна едно стръкче. Хилел се отпусна до него и го прегърна през раменете.

— Не се тревожи. Все ще го уредим някак. Стига да внимаваш, както заръча баща ти. Поемай достатъчно течности, редовно си почивай и си мий ръцете.

Така Скот се присъедини официално към неофициалния отбор на „Дивите котки“. Загряваше криво-ляво и участваше в някои упражнения. Бързо обаче губеше дъх. Мечтаеше да играе крило: да поеме топката от петдесетте ярда, със страхотен спринт да се отскубне от противниковата защита и да отбележи тъчдаун. След това отборът щеше да го носи на ръце и целият стадион да скандира името му. Хилел го постави на крилото, но поначало беше ясно, че той не може да пробяга повече от десет метра. Затова решиха да направят друго: Скот да седне в количката, тикана от друг играч, който да го закара до голлинията, където да обърне количката и да изсипе Скот. Там с топка в ръце той ще отбележи тъчдаун. Тази нова комбинация, наречена „количка“, пожъна небивал успех в отбора. Част от тренировката бе посветена на тази количка, която състезателите последователно тикаха и така подобриха значително своя спринт. Достатъчно бе да пуснат дръжките и политаха като стрели.

Така и не ми се удаде случай да видя с очите си номера с количката. Сигурен съм, че гледката е била впечатляваща, защото не след дълго учениците от „Бъкери“ редовно започнаха да посещават тренировките, които обикновено привличаха само няколко запалени групички. Хилел даваше знак за начало, играта започваше и в един момент изневиделица някое по-здраво момче — обикновено Уди — прекосяваше терена, возейки Скот, разположен като цар в количката. Куотърбекът му подаваше топката от другия край на игрището. От тикащия количката се изискваше необикновена сила и ловкост, за да може Скот да поеме паса, после да продължи на зигзаг, избягвайки стоперите, които без всякакво снизхождение се опитваха да го спрат. Ала когато количката стигнеше до голлинията и скочилият на земята Скот отбележеше, публиката надаваше възторжен рев. Всички започваха да скандират: „Количка! Количка!“. Скот ставаше, приемаше най-напред поздравленията на съотборниците си, а след това отиваше да се порадва заедно със своите почитатели, чийто брой непрекъснато растеше. Накрая пийваше вода, поемаше си дъх и заминаваше да си измие ръцете.

Тези няколко месеца, белязани от тренировки, бяха най-щастливите през цялото ученичество на новосформираната банда на Голдманови. Уди, Хилел и Скот бяха звездите на футболния отбор, с които цялата гимназия се гордееше. И това до онзи пролетен ден малко след Великден, когато Джилиан Невил, пристигнала да прибере своя син, бе привлечена от радостните викове на зрителите, достигнали чак до паркинга. Скот току-що беше отбелязал тъчдаун. Джилиан отиде до игрището, за да види какво става, и зърна сина си в раздърпана футболна фланелка да прекосява терена, седнал в количката.

— Скот! Боже мой! — изпищя тя. — Какво правиш тук?

Уди спря веднага. Останалите играчи замръзнаха на местата си, а зрителите млъкнаха. Настъпи мъртва тишина.

— Мамо? — извика Скот, сваляйки каската.

— Скот! Нали ми каза, че отиваш да играеш шах?

Скот наведе глава и слезе от количката.

— Излъгах те, мамо. Извинявай…

Тя се втурна към сина си и го прегърна със сподавено ридание.

— Скот, не ми причинявай това. Моля те, не ми причинявай това. Знаеш колко се боя за теб.

— Зная, мамо. Не искам да се тревожиш. Нищо лошо не правим.

Джилиан Невил вдигна глава и видя Хилел с бележник в ръка и с провесена на врата свирка.

— Хилел! — кресна му тя. — Ти ми обеща!

Изгубила хладнокръвие, пристъпи към него и му залепи звучен шамар.

— Даваш ли си сметка, че ще убиеш Скот с твоите идиотщини?

Хилел я гледаше, замаян от получения удар.

— Къде е треньорът? — кресна Джилиан. — Къде е Бендам? Има ли изобщо представа какви ги вършите тук?

Това бе само началото на разразилия се скандал. Бърдън бе осведомен за случилото се, намеси се и департаментът по образованието на щата Мериленд. Първата работа на директора бе да привика в своя кабинет треньора, Скот с неговите родители, Хилел, чичо Соул и леля Анита.