Книга за Балтиморови

В края на краищата Патрик и Джилиан разрешиха на Скот да се запише в „Бъкери Хай“, където през есента на 1994 година той постъпи заедно с Хилел и Уди. Ала опасенията им се оказаха напълно основателни: в привилегированата среда на „Оук Трий“ синът им беше закрилян. Още от първия ден болнавият му вид го превърна в мишена на другите ученици. Непрекъснато го оглеждаха подигравателно. Същия ден, изгубен в безкрайните коридори на непознатата сграда, той реши да попита къде е неговата класна стая и се обърна към едно момиче, чийто приятел, здравеняк от горните класове, след часовете го притисна в един ъгъл, изви му ръката пред очите на всички и завря главата му в едно шкафче без врата. Уди и Хилел го откриха разплакан. „Само не казвайте на родителите ми — помоли ги Скот. — Ако научат, ще ме преместят в друго училище.“

Трябваше да направят нещо за Скот. След кратко съвещание Хичел и Уди решиха, че въпросният здравеняк трябва да изяде един пердах още на другия ден, което бе възложено на Уди. Така останалите ученици щяха да бъдат наясно с последиците от каквото и да било посегателство над техния приятел.

Това, че якият Рик — така му беше името — тренира бойни изкуства, не направи никакво впечатление на Уди, нито пък помогна кой знае колко на клетника. Както беше уговорено, на другата сутрин през междучасието Уди намери Рик и без предупреждение му стовари един юмрук в носа. Рик се просна на земята, Хилел използва това, за да излее върху него портокаловия си сок, а вирнал към небето ръце, Скот изигра около него танца на победата. Рик бе отведен в лечебницата, а останалите трима — в кабинета на господин Бърдън, директора на гимназията, където по спешност бяха извикани чичо Соул, леля Анита, Патрик и Джилиан Невил, както и треньорът Бендам.

— Браво на вас тримата — приветства ги директорът Бърдън. — Втори ден сте в това училище, при това за първа година, и вече биете другарите си.

— Да не сте се побъркали? — смъмри ги треньорът Бендам.

— Да не сте се побъркали? — повториха в един глас семейство Невил.

— Да не сте се побъркали? — подхванаха чичо Соул и леля Анита.

— Не се тревожете, господин директор — обясни Хилел, — ние не сме побойници. Това е превантивна война. Вашият ученик Рик си позволи да измъчва по-слаб от него. Оттук нататък обаче ще стои мирен. Честна дума на Голдманови!

— Престанете, за бога! — разсърди се Бърдън. — Откакто съм на тази длъжност, не помня подобно нахалство. Учебната година не е започнала, а вие вече разбивате носовете на съучениците си? Същински рекорд! Не искам да се занимавам с вас! Ясно ли е? Що се отнася до теб, Уди, поведението ти е недостойно за състезател от отбора по футбол. Още един случай като този и ще бъдеш изключен от отбора.

В „Бъкери“ вече никой никога не закачи Скот. Що се отнася до Уди, славата му се разнесе из цялата гимназия. В коридорите го гледаха с уважение, също както и на футболния терен, където веднага блесна в отбора на „Дивите котки“ от „Бъкери“. Всеки ден след часовете той отиваше на тренировка, придружен от Хилел и Скот, които със съгласието на треньора Бендам сядаха на треньорската скамейка и наблюдаваха отбора.

Скот беше луд по футбола. Непрекъснато коментираше действията на състезателите, надълго и нашироко обясняваше правилата на Хилел, който не след дълго започна да дава идеи и неочаквано откри у себе си таланта на треньор. Имаше поглед върху играта и веднага долавяше слабите места на отделните състезатели. На моменти си позволяваше да се провиква от скамейката, като даваше препоръки, което много забавляваше треньора Бендам. От време на време той му подхвърляше: „Ей, Голдман, като нищо ще ми вземеш мястото!“. Хилел се усмихваше, без да забележи, че при споменаването на името Голдман Уди неволно обръщаше глава към тях.

13

След като изненадах мъжа с черния ван, двамата с Лио няколко нощи поред дебнахме, скрити в моята кухня. Взирахме се в мрака, следяхме всяко подозрително движение. Ала с изключение на една съседка, която излизаше да тича посред нощ, патрулната кола, която минаваше на равни интервали, и миещите мечки, ровещи в кофите за смет, нищо не се случи.

Лео си водеше бележки.

— Какво пишете? — запитах го шепнешком аз.

— Защо шепнете?

— Не знам. Какво пишете?

— Отбелязвам подозрителните моменти. Някаква луда, която бяга, миещите мечки…

— Като сте започнали, отбележете и ченгетата.

— Направих го. Трябва да знаете, че нерядко виновен се оказва полицаят. От това би станал добър роман. Кой знае какво може да излезе накрая?

Накрая не излезе нищо. От вана и неговия шофьор нямаше и следа. Исках да разбера от кого се интересува този човек. Дали нямаше лоши намерения към Александра? Не трябваше ли да я предупредя?

Скоро обаче нещата се изясниха.

Това стана в края на март 2012 година, около месец и половина след пристигането ми в Бока Ратон.

*  *  *

Балтимор

1994 г.