Книга за Балтиморови

Мисълта, че Александра живее в Балтимор, и въобще съществуването на семейство Невил още повече усили желанието ми да бъда там колкото се може по-често и по-дълго. Всеки път, когато си тръгвах, ме обземаше дълбока покруса, да не говорим, че тя се примеси с чувство, което никога преди не бях изпитвал — ревността. Останал сам в Монтклеър, въображението ми рисуваше нелепи картини: представях си как на връщане от училище Уди и Хилел се отбиват при нея. Представях си как тя докосва гальовно всеки от тях и изпадах в ярост. Виждах как Александра зяпа в устата гения Хилел или се прехласва пред изпъкналите мускули на атлета Уди. А аз самият какво представлявах всъщност? Нито бях атлет, нито пък гений. Просто някакъв си Монтклеър. Изпаднал в пълна безнадеждност, дори ѝ написах писмо в часа по география, за да споделя с нея колко съжалявам, че не живея като тях в Балтимор. Три пъти преписах писмото на хубава хартия, за да докарам до съвършенство всяка дума, а после го изпратих с обратна разписка, за да бъда сигурен, че го е получила. Ала тя така и не ми отговори. Петнайсетина пъти се обаждах по телефона до пощата, за да оставя моя номер и да се уверя, че писмото е било изпратено на точния адрес: Александра Невил, Хенсън Кресчънт, „Оук Парк“, Мериленд. Тя наистина го бе получила. Подписала бе обратната разписка. Защо не ми отговаряше? Дали писмото не бе попаднало в ръцете на майка ѝ? Може би хранеше чувства, които не смееше да признае пред мен, и затова не искаше да ми пише? Когато най-после отидох в Балтимор, първото нещо, което я попитах, щом я видях, бе дали е получила писмото ми. Тя ми отвърна: „Да, Маркикет. Впрочем благодаря ти“. Бях ѝ изпратил такова прочувствено писмо, а тя ми каза само „Благодаря, Маркикет“. Като чуха прозвището, което току-що ми бе измислила, Хилел и Уди избухнаха в смях.

— Маркикет! — хилеше се Уди.

— И какво имаше в това писмо? — запита подигравателно Хилел.

— Не е ваша работа — сопнах му се аз.

Ала Александра отговори:

— Мило писмо, в което споделяше, че би искал и той да живее в Балтимор.

Хилел и Уди се кискаха като идиоти, а аз стоях унизен и изчервен от срам. Започнах да си мисля, че наистина има нещо между Александра и един от моите братовчеди, а доколкото виждах, това вероятно бе Уди, което никак не беше чудно, тъй като всички момичета и дори жените се прехласваха пред него, мускулестия, тайнствен и мрачен красавец. И на мен ми се искаше да бъда изоставен от родителите си, стига да станех силен и красив като него и да бях приет в дома на Голдманови от Балтимор!

Когато към края на уикенда чух от нейните уста последното „Довиждане, Маркикет“, почувствах как сърцето ми се свива. Все пак тя ме запита:

— Ще дойдеш ли за следващия уикенд?

— Не.

— О, колко жалко! И кога ще дойдеш?

— Още не знам.

В такива моменти оставах с впечатлението, че наистина има специално отношение към мен, но братовчедите ми веднага започваха да се кикотят като маймуни и казваха: „Не се тревожи, Александра, скоро ще получиш любооовно писмо“. Тя също се засмиваше и аз си тръгвах потънал в земята от срам.

Леля Анита ме изпращаше до гарата. На перона ме очакваше грозно и мръсно момче. Налагаше се да се съблека пред него и да му предам разкошните одежди на Балтиморови, а в замяна то ми подаваше торба за смет с мазните и вонящи дрехи на Монтклеърови. Аз ги обличах, целувах леля и се качвах във влака. Във вагона можех да плача на воля. И въпреки безбройните ми молитви, въпреки всички урагани, бури, снежни виелици и катаклизми, които сполетяха Америка през онези години, нямах късмета нещо подобно да ни връхлети, докато съм в Балтимор, и да удължи престоя ми там. До последния момент се надявах да се разрази някакво природно бедствие или да има повреда по железопътната мрежа, която да спре влаковете. Бях готов на всичко, само и само да остана при леля ми и да се завърна в „Оук Парк“, където ме очакваха чичо Соул, братовчедите и Александра. Ала всеки път влакът потегляше и ме откарваше към Ню Джърси.

*  *  *

Есента на 1994 година беше белязана от нашето постъпване в гимназията, така че след частното училище Хилел и Уди се записаха в общинската гимназия „Бъкери Хай“, чийто футболен отбор беше сред най-добрите. Вероятно на чичо Соул и на леля Анита никога не би хрумнало да запишат Хилел в общинска гимназия, ако футболният треньор на „Бъкери“ не бе дошъл лично да вземе Уди в отбора. Това стана няколко месеца преди края на учебната година в „Оук Трий“. Една неделя някакъв мъж позвъни у Голдманови от Балтимор. Той не беше съвсем непознат за Уди, който отиде да му отвори. Лицето му говореше нещо, но така и не можа да си спомни името, нито пък къде го е виждал.

— Ти си Удроу, нали? — запита мъжът още от вратата.

— Всички ме наричат Уди.

— Аз съм Огъстъс Бендам. Треньор съм на футболния отбор в гимназията „Бъкери Хай“. Тук ли са родителите ти? Бих искал тримата да поговорим.

Треньорът Бендам беше приет от леля Анита, чичо Соул, Уди и Хилел. Петимата се разположиха в кухнята.