Книга за Балтиморови

— Защото след три години излизам в пенсия. Това съвпада с твоето завършване на гимназията. Знаеш ли за какво си мечтая? Да се оттегля, като спечеля купата и изпратя най-добрия футболист, когото някога съм имал, в НФЛ. Затова приемам твоята идея. В замяна искам да ми обещаеш, че ще възобновиш тренировките, че ще работиш здравата, както досега. Искам да те видя в НФЛ, моето момче. А аз ще поема с караваната по Източния бряг, за да не пропусна нито един твой мач. Ще те гледам от трибуната и ще разказвам на седналите до мен, че те познавам и че аз съм те готвил в гимназията. Искам да ми обещаеш, Удроу. Обещай ми, че това между теб и футбола е само началото на една бляскава кариера.

— Обещавам, тренер.

Мъжът се усмихна.

— В такъв случай хайде да отидем и да съобщим новината на Хилел.

Двайсет минути по-късно, насядали в кухнята на Голдманови, Хилел, чичо Соул и леля Анита слушаха слисани думите на Бендам.

— Значи, искате да стана ваш помощник-треньор? — запита недоверчиво Хилел.

— Точно така. От началото на следващата учебна година. Мой официален помощник. Имам право да те ангажирам и Бърдън изобщо не може да ми попречи. Сигурен съм, че от теб ще излезе страхотен помощник: познаваш момчетата, имаш поглед върху играта, а зная, че събираш сведения за другите отбори.

— Уди ли ви каза?

— Няма значение. С една дума, очакват ни три важни сезона, а аз вече не съм първа младост и малко помощ няма да ми е излишна.

— О! Господи! Да, съгласен съм! Абсолютно!

— Само че при едно условие: за да бъдеш част от отбора, трябва да имаш добри оценки. Такъв е правилникът. Всеки член на отбора по футбол е длъжен да има добър успех по всички предмети, а това важи и за теб. Ако искаш да си част от колектива, отсега се захващай с уроците.

Хилел тържествено обеща. За него това беше същинско възкресение.

14

Сутринта на 26 март 2012 година ме събуди телефонът. Беше пет часа. Търсеше ме моят агент от Ню Йорк.

— Трябва да видиш пресата, Маркъс.

— За какво говориш?

— Ти и Александра. Цъфнали сте на първа страница на най-четения таблоид.

Незабавно се втурнах към близкия супермаркет, който работеше денонощно. Тъкмо разтоварваха дървен палет с пакети опаковани в целофан списания.

Грабнах наслуки един, разкъсах опаковката, извадих списанието и изпаднал в ужас, прочетох:

КАКВО СЕ СЛУЧВА

МЕЖДУ АЛЕКСАНДРА НЕВИЛ

И МАРКЪС ГОЛДМАН?

Разказ за едно тайно бягство

във Флорида

Оказа се, че мъжът в черния ван е бил фотограф. Явно ни бе наблюдавал и следил в продължение на няколко дни. Продал бе снимките на списанието, което моментално ги бе превърнало в сензация.

Станал бе свидетел на всичко от самото начало: как отвличам Дюк, двамата с Александра в „Коконът Гроув“, Александра на гости при мен. Всичко това навеждаше на мисълта, че между нас има връзка.

Обадих се на моя агент.

— Трябва да спрем това — заявих му аз.

— Няма начин. Постъпили са много хитро. Никакво изтичане на информация, никакъв знак в интернет. Всички снимки са направени от улицата, без навлизане в чужд имот. Изпипано е от край до край.

— Между мен и нея няма нищо.

— Никой за нищо не те спира.

— Казвам ти, че нищо не се е случило! Сигурно има начин да бъде спряно разпространението на това списание.

— Те просто изказват предположение, Маркъс. В това няма нищо незаконно.

— Тя в течение ли е?

— Сигурно. А ако не, скоро ще научи.

Изчаках един час, преди да отида пред къщата на Кевин и да позвъня на входната врата. Видях как камерата на домофона светна, някой видя кой съм, но вратата остана затворена. Позвъних отново и тя най-сетне се отвори. Беше Александра. Мина по алеята до вратата, но остана от другата страна.

— Значи, си отвлякъл кучето — бяха първите ѝ думи, придружени от убийствен поглед. — Затова то през цялото време идва при теб?

— Направих го само веднъж. Или най-много два пъти. После то започна да се връща само, кълна ти се.

— Вече не съм сигурна, че мога да ти вярвам, Маркъс. Ти ли повика пресата?

— Какво говориш? Защо бих го направил?

— Изобщо не знам. Може би, за да скъсам с Кевин?

— За бога, Александра! Само не ми казвай, че го мислиш наистина!

— Ти получи своя шанс, Маркъс. Преди осем години. Не ми съсипвай живота. Остави ме на мира. Моите адвокати ще се свържат с теб, за да направиш опровержение.

*  *  *

Балтимор, Мериленд

Пролет — Лято 1995 г.

Чувствах се все по-изолиран в Монтклеър.

Докато бях закован в Ню Джърси, откъм „Оук Парк“ към мен протягаше ръце едно сияйно битие. Там вече имаше не едно, а две чудни семейства — Балтиморови и Невилови, при това свързани с приятелство. Чичо Соул и Патрик Невил станаха партньори на тенис. Леля Анита предложи на Джилиан Невил да участва в благотворителната дейност в детския дом на Арти Кроуфорд. Хилел, Уди и Скот бяха станали неразделни.