Книга за Балтиморови

В отговор само я погледнах и тя благоволи да отиде и да ме изчака в колата. Оттеглих се в един ъгъл на салона и внимателно отворих плика.

Мили Маркикет,

Виновна съм, че така и не ти благодарих за писмото, в което казваше, че ти се иска да живееш в Балтимор. То наистина ме трогна. Кой знае, може би един ден ще се преместиш тук?

Благодаря ти за писмото и за парите. Не мога да ги приема, но ти ме убеди да използвам моите спестявания, за да направя нов запис, и да не се отказвам.

За мен ти си специален човек и съм щастлива, че те познавам. Признателна съм ти, че ме насърчаваш да продължа да се занимавам с музика. Само ти все още вярваш в мен и аз никога няма да забравя това.

Надявам се скоро да те видя в Балтимор.

С най-нежни чувства:

Александра

P.S. По-добре не споделяй с твоите братовчеди, че съм ти писала.

Прочетох десет пъти писмото и го притиснах до гърдите си. Затанцувах по бетонния под на пощенския клон. Александра ми беше писала. На мен. Чувствах как стомахът ми се свива от вълнение. Отидох при мама, качих се в колата и на връщане запазих мълчание. Едва когато поехме по алеята към къщи, казах:

— Мамо, много се радвам, че не съм болен от муковисцидоза.

— Толкова по-добре, миличък. Толкова по-добре.

15

На 26 март 2012 година — деня, когато излезе списанието, останах затворен у дома.

Телефонът ми звънеше непрекъснато. Не отговарях. Нямаше смисъл: всички искаха да узнаят истина ли е това, или не. Дали имах интимна връзка с Александра Невил?

Знаех, че нямаше да мине много време и тълпата папараци щеше да се появи пред вратата ми. Реших да напазарувам достатъчно, за да не се налага да излизам поне за известно време. Когато се връщах от супермаркета с пълен багажник продукти, Лио, който работеше в градината, ме видя и ме запита дали не се готвя за обсада.

— Значи, не сте в течение?

— Не.

Показах му един брой от списанието.

— Кой е правил тези снимки? — запита той.

— Онзи тип с вана. Оказа се, че е бил папарак.

— Ех, Маркъс, стремили сте се да станете известен. Сега вече вашият живот не ви принадлежи. Имате ли нужда от помощ?

— Не, Лио, благодаря.

Внезапно зад нас се раздаде кучешки лай.

Беше Дюк.

— Дюк, какво правиш тук? — скарах му се аз.

Той впери в мен черните си очи.

— Махай се! — побързах да му заповядам.

Взех част от торбите с покупки и се отправих към вратата, последван от кучето.

— Махай се! — отново му се сопнах.

То ме погледна, но не се подчини.

— Махай се!

Изобщо не помръдна.

В този момент чух приближаването на кола, която спря и от нея изскочи Кевин. Направо не беше на себе си. Тръгна към мен с явното намерение да ми види сметката.

— Мръсник! — кресна в лицето ми той.

Отстъпих.

— Кевин, нищо не се е случило! Тези снимки са измама! Александра държи на теб.

Той не се приближи повече.

— Изгаври се с мен…

— С никого не съм се изгаврил. Виж какво, Кевин…

— Защо не си ми казал какво е имало между теб и Александра?

— Не аз би трябвало да ти го кажа.

Той насочи заплашително пръст към мен.

— Не се бъркай в живота ни, Маркъс!

После хвана Дюк за нашийника и го повлече към колата. Кучето опита да се отскубне. Кевин му се скара и насила го качи в багажника на джипа. Преди да си тръгне, още веднъж ме предупреди:

— Повече няма да се приближаваш до нея, Голдман. Нито до нея, нито до кучето, нито до никого. Продай тази къща и изчезвай оттук. За нея ти вече не съществуваш. Чу ли? Не съществуваш!

Потегли рязко.

Дюк ме погледна печално през стъклото и излая нещо, което не можах да разбера.

*  *  *

Балтимор

Есента на 1995 г.

На следващата есен началото на учебната година беше белязано от новия футболен сезон. „Дивите котки“ от „Бъкери Хай“ скоро привлякоха вниманието. Първите им прояви в шампионата се превърнаха в триумф. Всички ученици от гимназията станаха запалени привърженици на отбора, който си спечели славата на непобедим. Какво през тези няколко месеца бе допринесло за настъпилата у него коренна промяна?

На всеки мач стадионът на „Бъкери“ беше пълен. Когато отборът гостуваше, заедно с него тръгваше многолюден отряд от предани и гласовити фенове. Не мина много време и местната преса започна да говори за „непобедимите „Диви котки“ от „Бъкери“.

За Хилел тези успехи бяха повод за огромна гордост. Като помощник-треньор той вече бе пълноправен член на отбора.