Книга за Балтиморови

Преди началото на церемонията не видях Александра, затова я потърсих. Открих я да плаче сама в една от траурните зали. Беше облечена в черно. Черен беше дори лакът на ноктите ѝ. Седнах до нея. Хванах ръката ѝ. Беше толкова красива, че ме споходи еротичната мисъл да целуна дланта ѝ. Дори го направих. Тя не отдръпна ръката си и аз продължих да целувам един по един пръстите ѝ. Сгуши се до мен и прошепна на ухото ми: „Моля те, не пускай ръката ми, Марки“.

Погребалната церемония беше тягостна. Никога преди не бях изпадал в такова положение. Чичо Соул и леля Анита ни бяха подготвили, но друго беше да преживее човек подобно нещо. Александра беше неутешима: по дланите ни капеха сълзите ѝ, станали черни от грима. Не знаех какво да ѝ кажа, за да я утеша. Искаше ми се да избърша очите ѝ, но се боях да не се получи неловко. Затова продължавах да стискам с все сили ръката ѝ.

Мъчителна бе не толкова мъката в този момент, колкото напрежението между Патрик и Джилиан, което ясно долавяхме. Патрик произнесе надгробно слово, което много ми хареса. Озаглавил го бе „Примирението на един баща на болно дете. Отдаде дължимото на Уди и Хилел за щастливите мигове, които бяха дарили на Скот. Думите му бяха приблизително следните: „Дали ние, обитателите на „Оук Парк“, сме истински щастливи? Кой би могъл да заяви това с чисто сърце за себе си?

А моят син Скот беше щастлив. И то благодарение на две момчета, които му вдъхнаха увереност.

Гледах моя син, преди да срещне Уди и Хилел. Наблюдавах го и след това.

Благодаря ви, момчета. Благодаря ви, че го накарахте да се усмихва както никога преди. Да се почувства силен както никога преди.

Кой би могъл — дори след като е живял дълго на този свят — да твърди, че е дарил щастие на свой ближен? А вие, Хилел и Уди, вие можете да го направите“.

Словото на Патрик предизвика след погребението неприятно спречкване между него и жена му. Всички се бяхме събрали в салона на сестрата на Джилиан и хапвахме сладки, когато откъм кухнята ги чухме да повишават глас. „На всичко отгоре им благодариш? — викаше Джилиан. — Те убиха нашия син, а ти им благодариш!“

Сцената беше непоносима. Припомних си всички случаи, когато бях изпитвал омраза към Скот, когато му бях завиждал за болестта и ми се бе искало и аз да страдам от муковисцидоза. Бях на път да се разплача, но не исках Александра да ме види. Излязох в градината. Наричах себе си мръсник. Мръсник! Мръсник! В този момент почувствах нечия ръка на рамото си. Обърнах се и видях чичо Соул. Той ме прегърна и аз заплаках.

Никога няма да забравя как ме притисна към себе си през онзи ден.

Следващите седмици бяха тъжни.

Хилел и Уди се чувстваха виновни. На всичко отгоре директорът Бърдън искаше да им наложи наказания. Той повика в кабинета си Хилел и треньора Бендам. Разговорът продължи повече от час. Уди нервно се разхождаше пред вратата. Най-сетне тя се отвори и Хилел излезе разплакан.

— Изгонен съм от отбора! — отчаяно извика той.

— Какво? Как така?

Хилел не каза нищо повече и побягна по коридора. В този момент от кабинета излезе треньорът Бендам с отчаян вид.

— Тренер, кажете че не е вярно! — обърна се към него Уди. — Какво става?

— Стана нещо много сериозно. Хилел трябва да напусне отбора. Безкрайно съжалявам… Нищо не можах да направя.

Без да почука, разяреният Уди нахълта в директорския кабинет.

— Господин директор, не може да гоните Хилел от отбора!

— А ти, Удроу, защо се месиш? И въобще с какво право влизаш тук?

— Отмъщавате си, нали?

— Удроу, напусни веднага! Няма да повтарям.

— Дори не искате да обясните защо гоните Хилел?

— Изобщо не съм го гонил. По принцип той никога не е бил част от отбора. Никой ученик няма право да поема отговорности за други ученици. Треньорът Бендам изобщо не е трябвало да го взема за свой помощник. А и трябва ли да припомням, че Хилел уби един ученик? Ако не бяха налудничавите му идеи, Скот Невил щеше да бъде жив!

— Никого не е убивал. Мечтата на Скот беше да играе футбол!

— Удроу, тонът ти никак не ми харесва. Твоето приятелче се оплаква, че не си върша работата както трябва. Е, добре, ще си свърша работата. Ще видиш как. А сега се махай.

— Нямате право да постъпвате така с Хилел!

— Имам право, и още как! Аз съм директор на тази гимназия. А вие сте ученици. Ученици и нищо повече. Това ясно ли ти е?

— Скъпо ще ви излезе!

— Това заплаха ли е?

— Не, обещание.

Ала вече нищо не можеше да се направи. Занапред Хилел окончателно бе приключил с футбола.

В последвалата нощ Уди се измъкна крадешком от дома на Голдманови, яхна велосипеда и отиде пред къщата на Бърдън. Използвайки тъмнината, той се промъкна в градината, извади от чантата си спрей с боя и написа с големи букви върху фасадата: БЪРДЪН Е ЛАЙНАР. Тъкмо беше приключил, когато внезапно го обля сноп светлина. Обърна се, но не можа да види нищо, защото фенерчето беше насочено право в очите му. „Какви ги вършиш, мой човек?“, запита строг мъжки глас. Уди разбра, че пред него стоят двама полицаи.

Събудени от телефонния звън, чичо Соул и леля Анита бяха поканени да отидат в полицейския участък и да приберат Уди.